петък, 10 февруари 2012 г.

В ПОДЗЕМИЯТА НА МАДАРСКИЯТ КОННИК


Човек се чувства малък, безкрайно малък застанал в подножието на Мадарския конник. Гледам необикновения релеф и мислено се пренасям в едно далечно минало, когато по това плато минават хиляди конници, чувам възторженият им вик от спечелената победа. Наоколо горят огромни огньове, на светлинните им отблясъци играят хора с възбудени радостни лица. Конници и множество волски коли натоварени с кожени денкове са спрели. Чувам и радостни викове, голямо множество хора се е струпало чак до подножието на скалистата планина. Неочаквано глъчката затихва. Настъпи тишина. Конниците слязоха на земята, свалиха шапки и коленичеха. Народът се струпа зад техните редици и също коленичи, отправил поглед към осветената скала. Там на висока площадка на скалите е застанал конник с вдигнато копие в ръка. Мъжът размаха копието, народът се изправи на крака, от хилядите гърла изригна възторжен, мощен радостен вик..
Много бих искал този мъж, изобразен за вечни времена върху скалите да е наш български хан, макар да знаех че истината е друга. Да, българските конници са се спирали и преминавали в подножието на каменния олтар. Тук в светилището на траки, славяни и българи - на българския народ, те дават обет за вярност и търсят защита от бога.
Минават векове на победи и разруха...Пламъкът на Светилището просветва, трепти, трепти и угасва. Конникът се преобразява в каменна икона. Неповторим, уязвим само от капризите на времето. Археолозите написаха по някоя и друга книга за каменната икона, опитаха се да спасят пропукващата се гръд, издигнаха скеле за реставрация, но... Средства за реставрация няма. Бедна България, владяла някога територии на три морета...
Но остават легендите за несметни богатства, скрити от древните ни царе в пещерите до Мадарския конник.
Добре е човек да се вслушва в легендите. Те не възникват без повод. Натруфени и доукрасени с небивалици, преувеличили размерите на богатствата те си остават пътеводни звезди.
Моята пътеводна звезда днес е Учителят ми.
Месеца, деня и часа съм спазил. Есен е. Дърветата са изпъстрени с жълти, кафеникави и зелени багри. Красотата се е отразила дори в необятността на небесната синева. Едно бяло облаче се носи самотно нанякъде, подухва едва-едва лек ветрец. Слънцето пристъпя бавно на запад. На платото няма жива човешка душа. Чува се пърхане на птичи криле. Настроен съм мистично, макар да предполагам какво ме очаква. Време е.
Оглеждам за пореден път скалите - мощни, мълчаливи, скрили в утробата си знания от далечното минало. От къде трябва да се проникне в подземието? Не забелязвам "указателни табелки", освен отвори на малки пещери. От там ли?
Двоумя се на къде да поема, искам да открия входа, защото за Мадарския конник притежавам предварителни сведения от достоверен източник, че там, вътре, някъде зад конника, някога са били пренесени безценни богатства от далечни страни. Сведенията получих преди години, в качеството на частен детектив. Разследвах кражба на антична колекция от златни предмети с изключителна стойност. В хода на разследването установих, че заедно с колекцията, са откраднати и старинни кожени карти с описания за скрити съкровища. Длъжен бях да издиря крадците, но и да изясня, откъде тъжителят притежаваше предметите и картите. Дълго време той не можеше, по-скоро не желаеше да даде задоволително обяснение от къде е придобил безценните предмети и карти, съчиняваше истории които се пукаха като сапунен балон. Притиснат да докаже произхода на вещите най-накрая той призна, че е открил златните предмети благодарение на картите, които притежавал дядо му. Последното се потвърди. А историята която той ми разказа е следната:
"Дядо по професия е бил чиновник в банка. Тих, кротък човек, отдаден на професията си. Не знаех почти нищо за него, татко рядко споменаваше какво е работил дядо на младини. Казваше, че е пообиколил навремето света. Уж обикновен чиновник, а притежаваше скъп фотоапарат и пари за да пътува по чужди страни... Дълго време татко кри от мен че дядо е масон...
Живееше в провинцията, в малка, обикновена къща с двор. Обичах да играя в двора на дядо, препълнен с овошки, а татко и дядо водеха дълги разговори, при които татко си правеше записки.
Дядо Кръстю почина, а ние за известно време се преместихме да живеем в неговата къща. Едва навърших десет години, когато мама ни напусна и останахме сами... Един ден татко каза, че съм голям и трябва да мога да пазя тайни. Довери, че от дядо е научил големи тайни и ме закле да не разказвам на никого за това, което ще вършим с него. Татко поверително ми пошушна, че ще копае в двора, а аз да внимавам и да предупредя, ако някои иде към дома. Така и стана, изчакахме да настъпи вечерта и изгрее луната.Татко изкопа от двора на дядо малко сандъче, в което имаше кожени карти и двадесет и две много големи златни монети, приличащи на меда-льони. Не знам, бях твърде малък, за да разпознавам чуждестранните знаци... От този ден нещата потръгнаха...
Вече петнадесет годишен с татко ходихме на Витоша и по описа от карта открихме в скалите до "Златните мостове" таен вход. Вход в отвесни скали, покрити с мъх, ама татко го смъкна, вмъкна острието на едно желязо, което предварително носехме, в цепнатината, натисна навътре и изведнъж камъните, да не повярвате, се раз-далечеха и откриха вход. Уплашихме се, дръпнахме се назад. Нищо не излезе от вътре и щом се поокопитихме огледах камъните отворили входа. Държаха се на дебели въжета, намазани с бяла мазнина, върху която имаше полепнал мъх. Престраших се, надзърнах навътре и забелязах в пещерата големи каменни статуи и огромни делви. Гледахме със страх застиналите статуи и делвите в пещерата и не знам защо, но не посмяхме да влезем. И сигурно е било за добро, защото камъните изведнъж с трясък затвориха входа. Ами ако бяхме влезли? Татко, уплашен и разстроен от случилото се ме поведе обратно към София. След време го попитах дали е знаел, че камъните ще затворят изхода щом влезнем, но той не знаеше. Попитах дали пак ще направим опит да влезем, а той ми отговори, че трябва да проучи добре описа и тогава отново ще се върнем. Ето, от тук започва моето богатство. От описите и картите, които татко дълги години кри от мен...
Пораснах и татко призна, че дядо на младини често посещавал Италия. Имал приятели, потомствени българи, чиито корени се губели с векове назад във времето, а фамилиите им Болгари красноречиво говорили, за произхода им. Тайната, за която искам да ви разкажа, идва именно от тези италианци с български произход. И те, като дядо Кръстю, били масони. Като майстор масон, дядо се е ползвал с голямо доверие и поради тази причина е бил натоварен с много важна задача да опази световни съкровища, записани на кожени карти и съхранявани от векове в България.
Като масон, на дядо по всяка вероятност е наредено да открие и вземе това наследство. А наследството се състои от древен сандък с гравирани върху него знаците на масоните, с невероятно сложни за отваряне заключалки, пълен до горе с кожени карти. Аз с очите си видях сандъка и картите. Те със сигурност са над хиляда, с най-различни размери, номерирани и описани в дневник, също от кожа. Всяка карта е грижливо начертана, описваща дадена местност по света, с приложение към опис, където най-подробно се даваха указания, какво има в дадена минна галерия, пещера или подземие, как да се влезе в него и какви препятствия трябва да се отстранят. Е, по една от тези карти ние открихме с татко един златен кръст, с красива инкрустация, на тежина около три килограма, златни и сребърни предмети и не много златни монети. Влязохме и в едно голямо подземие, цялото облицовано с мрамор, но беше празно...
Сандъкът с картите и описите на три пъти е обиран. Някой от познатите на татко се добираше до него и крадеше. Татко местеше сандъка на различни тайни адреси, но накрая и той изчезна. Мазето на жилищната кооперация, където го скри за последно, бе разбито и всичко от сандъка откраднато...
Подземието, в което влязохме се намира в троянския балкан. Оттам имам снимки, ако пожелаете, ще ви ги покажа... Имахме опис и за подземие до Мадарския конник. Не сме влизали, но дядо е разказвал на татко, че там е водил двама италиански професори, също от масонската ложа. Влязал заедно с тях, показал съкровищата в залата и множеството документация и ги инструктирал как да излязат. Не останал с тях, имал други задължения. След няколко години на дядо се наложило да води други в подземието, явно, да продължат да изнасят скъпоценности и книги, и тогава откриват скелетите на двамата професори, които по неизвестни причини не могли да излязат. Дядо разказвал, че вътре в подземието имало златни статуи, златни и сребърни монети, рицарски доспехи, копия, щитове и много книги. Казал, че това което има в пещерата можело да се натовари на седем влакови композиции. И най-интересното, в подземието имало механично малко роботче, което можело да говори. То се движело на колела пред тях и им нареждало от къде да минават и ги предупреждавало къде не трябва да влизат. На излизане дядо и масоните се запасили с рядко срещани златни монети, отнесли и механичното роботче... И до ден днешен не знаем къде дядо е заровил златните монети и механичното човече. Не доверил на баща ми за това богатство, остави ни само сандъка с картите. Умря си много беден. Не знам защо...
А кожените карти от големия сандък са написани на различни езици. Имаше карти написани с латински букви, други на старогръцки, персийски, на иврит, на арменски... Явно масоните са събирали всичко, което са заварили и открили по земите на някогашната римска империя."
За съжаление, когато залових крадците вещите вече бяха продадени на запад, заедно с картите. От тук нататък трябваше да действа Интерпол.
Мислех си, какво ли би станало, ако тези карти бяха предадени на държавата ни? Описи на незнайни тайни съкровища, съхранени от векове. И не само за България, а за много други страни. Богатства, не само в злато, но и в култура. Защо ли човешката алчност няма граници? Само една кожена карта, предадена на държавата от личността Кръстю П. можеше да я обогати с ценности и писмена. Къде ли се намират сега стотиците карти и описи?
Вървя бавно, под краката хрускат камъчета и сухи съчки. Внимателно оглеждам всяка пукнатина в скалите, взирам се във най - малките вдлъбнатини и въпреки старанието не мога да открия някакъв ориентир, подсказващ вход.
- Здравей Ученико - чувам гласа на Учителя. - Подминал си входа. Върни се назад.
Зарадвах се, Учителят ме наблюдава от манастира... Връщам се пъргаво назад, а гласът му продължава да ме ръководи:
- Спри. Пред теб е вход на малка пещера. Не, не влизай. От тук са влизали Кръстю и професорите. Вътре в пещерата е един от тайните входове, но трябва да се знае начина на отваряне. Ти няма да минеш от тук. Тръгни на дясно от конника. Виждаш ли изпъкналостта на скалата? Вгледай се добре нея. Ще забележиш изображение на триъгълно лице. Постави длан. Знаеш какво трябва да направиш.
Развълнуван пристъпих до скалите с триъгълното лице, то се освети за миг, изгасна, и аз веднага поставих длан върху хладната скала и наредих да се отвори. И тя се отвори...
Преминавам през "Чистилището" и обеззаразен влизам в огромен подземен тунел, облицован със снежно бяла мраморна мазилка. Гид тук е Аме.
Знаете как роботите посрещат и се представят и е излишно да описвам повтарящи се неща. Но това, което виждах пред мен наистина ме впечатли.
Огромна "изложбена" зала, обляна в светлина, с блестяща седем метрова златна скулптура на Мадарския конник. Изработка от масивно злато. Впечатляващ кон в движение, изваяно изображение на мъж, яхнал дорест кон, в краката на който е застинал лъв и тичащо след конника куче.
Застанал на десетина крачки пред скулптурата с изненада откривам, различия между релефа, изобразен върху скалата и този тук.
Явно снегът, вятърът и дъждът са оказали разрушително влияние.
- За разликите между релефа на конника отвън, върху скалите и този тук не е виновно времето...- уточнява Аме. - Не природните условия са разяли камъка, а скулптурите са искали да увековечат или по-скоро да запечатат върху скалите мястото, където са законсерви-рали за бъдещите поколения "дарове" от миналото.
- Предпочитам да е поставен на централния площад в София...
- Някога и това може да се сбъдне... Що се отнася до скулптурата тук в залата тя е на 17 хиляди години. Донесена е заедно с многото други предмети и техника. Цели седем влакови композиции.
- Донесена от кого?
- От атлантите.
- С влакови композиции? Къде има тук останки от релси?
- "Стоката" - така да се изразя за по-кратко, е пренасяна с кораби през океана до вашето море, а от морето до тук с влакови композиции. Навремето е имало прокарано железопътно трасе до тук. Нима искаш да откриеш железни релси на 17 хиляди години?
Не коментирах. Просто не дообмислих.
- В такъв случай конникът върху скалите не е образ на български владетел, а копие от донесената композиция. Подобен релеф съществува и в скалите на Афганистан.
- Създателите са използвали за основа скулптурата на донесения конник, но са нанесли редица съществени промени, които да са характерни за местността и страната в която е скулптиран... Двата релефа на пръв поглед си приличат, но не са идентични - близки са по композиция и начин на изработка. Имат ясно различими детайли. Надявам се вашите учени да успеят да консервират релефа на мадарският конник и да го запазят, за да притежавате още хиляда години този безценен паметник.
- Конникът в Афганистан е взривен, останали са отломки. Ще попитам, около конника съществува ли "изложение" подобно на това тук" ?
- Естествено - лаконичен е Аме. - Там има други безценни за науката неща.
Замислих се, на две места в света има изработени върху скален релеф два характерни конника. В България и Афганистан. Аме "очаквателно" ме гледа и без да питам поясни:
- Конникът е знак, посочващ мястото на "завещанието", предназначено за древния български род - замлъкна за миг и някак с променен по-тържествен глас заяви: - Вие българите притежавате слънчев ген. За съжаление не си запознат с книгите на Йорданка Николова - Така е, не съм ги чел и не знам за тяхното съществуване, Аме продължи - Те са плод на ченелинг (автоматично писане.б.а.) и доста точни. Тя е добър приемник на вибрационни честоти, на които работят космични ръководители, подаващи й информация.
- Не разбрах за слънчевия ген...
- Така са нарекли ръководителите й една видима, лека слънчева нишчица намираща се в петото преплитане в ДНК - спиралата на българина. Продиктувано й е, че Слънчевия ген отличава генезиса на българина от този на другите народи. И още, слънчевият ген показва генетичната връзка на българина с Космоса.
Спомням си, преди години имаше международно проучване за интелигентността на различните народи и тогава се констатира, че евреите и българите са водещи нации по интелигентност.
- Българският ген - продължи Аме, - е в основата на генезиса на човечеството. И Николова съвсем точно е приела и отразила посланието, че ДНК - генът е съставен от белтък и кристал. Генът синтезира белтък на основата на гел. А гелът е течен кристал на основата на силиция. Хората с повече силиций в кръвта са носители на информацията на Слънчевата памет, така наречен слънчев ген.
- Също като Елена Блаватска, Ани Безант... Личности, на които духовни учители са диктували неизвестни за хората истини.
Наскоро се запознах с няколко книги от автори, твърдящи че изложеното в тях е плод на автоматично писане и продиктувано от самият Исус Христос. Не искам да обиждам авторите им, но от това, което прочетох не мога да допусна, че са продукт на един бог.
- ИСУС ХРИСТОС Е КОСМИЧЕН МИРОВ УЧИТЕЛ НА ЛЮБОВТА - заяви Аме.- Той никога не е диктувал и никога няма да диктува на никого! Христос е в сърцата на хората и ги учи да се обичат. Допустимо е някои лица да придобият автоматично писане, но потвърждавам, това писане не е продиктувано от Исус Христос. - Спря да говори, направи крачка напред, върна се, вдигна ръка в неопределен жест и продължи - Да се съсредоточим на темата за слънчевата нишка и за идентичността на личности от рода на Елена Блаватска. Да, има прилика, но с определени нюанси, тъй като всяка човешка душа е надарена с възможности за постигане на определена цел - да работи на различни честоти и нива. Вие българите можете да се гордеете, със заминалите си вече от този свят екстрасенси като знаменитата пророчица Ван-га, божествената Слава Севрюкова, Влайчо, Стефанка Мирчева, Веса Маркова... Нека продължа с изложеното в книгите на Йорданка Николова. Тя пише, че именно чрез този силициев заряд са възможни делата на чудот-ворството. Светците, ангелите, учителите като Исус, Орфей и Дънов са такива носители и чудотворци. Силициевият ген прави телата им невидими, преносими (през огън и вода) и леки. Слънчевият ген прави мисълта им лечебна и променяща гравитацията.
- Така ли е?
- Слънчевият ген е зърното, посято в почвата, очакващо подходящи условия да поникне и се развие. Но това поникване и развитие зависи от Учителя, който поема отговорността за дадената личност. Ще кажа, какво още са продиктували и обяснили ръководителите на феномена ви Йорданка Николова. Ти като лекар си запознат с ролята и значението на епифизата. На нея са й "казали", че епифизата е микрочипът на главния компютър - мозъка на човека. Описала е механизмите, връзката и задействането на тази система, извършваща се чрез очите. И още нещо много важно, че "ключът" на този механизъм се намира в сърцето.
Гледаше ме и сигурно не можеше да проумее, как така човек като мен, завършил медицина, не е прочел тези интересни небесни откровения. И въпросът, естествено, не закъсня. Предчувствах го.
- Българските учени, а и ти като доктор, сигурно се учудвате и не можете да проумеете как така 7 % от българите не могат да се разболеят от СПИН, макар да са имали сексуални контакти с вирусоносителите на болестта.
Вече можех да предположа:
- Поради това, че притежават слънчев ген?
- Да, притежават голяма доза силиций в хипофизата и кръвта си - наблегна на думите Аме.
- Възможно ли е...
Исках да попитам дали по-висшите същества ще продиктуват някои ден ваксина против СПИН, но...
- Може би първо ще поогледаш... - прекъсна думите ми робота и "бодро" закрачи напред. Явно не искаше да отговори. Или нямаше право. Знам ли. Можеше поне да отговори уклончиво. Пак ще го питам.
Последвах го. В лявата и дясната страна на залата, до стените са наредени на около десетина метра височина хиляди златни блокчета, върху които има вдлъбната маркировка - К 999.999.
Обърнах глава към Аме и мисловно запитах "Защо ат-лантите са ни донесли толкова много злато".
- То не е произведено от атлантите - поясни той. -Изработено е от висшите същества от Сириус, при едно от посещенията им на Земята, много преди атлантите да получат разрешение и да ползват това тяхно подземие. Златото е необходимо за седмата човешка раса... Говоря за онзи далечен златен век...когато човекът ще застане пред прага на истината и светлината... Ще поговорим и за това, а сега виж.
Аме отвори портал и до където погледът ми стига виждам наредени всевъзможни летателни апарати. Огромен парк с изложени необикновени машини.
- На балканския полуостров, тук е единственото хранилище, където са съхранени летателни машини - информира робота. - Те са неизползвани, съвсем нови, преминали необходимите летателни часове за изпитания, надеждност и годност. След изпитанията са консервирани тук.
Не казвам нищо. Наистина съм впечатлен, и сигурно съм си задал въпрос, защо са консервирани и какво е тяхното предназначение, тъй като Аме моментално откликна:
- Запазени са за времето, когато човечеството ще има необходимостта от тях. Не всички постижения на висшата науката са разрешени за ползване на този етап.
Минаваме покрай тридесетметрови кръгли, пуро-образни, триъгълни и крушовидни летателни машини, които ние наричаме НЛО. Някои от тях стоят на издължени крака и на височина достигат около десетина метра, други имат колесник на съвременен самолет. Корпусите са изработени от сребрист или тъмен метал. Тук са изложени модели на спътници, совалки, космически ракети и неизвестни модели самолети на бъдещето за военна и гражданска авиация. До всеки апарат има поставен прозрачен шкаф, на който е изписан моделът на летателния апарат, а вътре в шкафа се виждат множество подредени папки и навити рула от бяла специална материя.
- Чертежи, по които са построени апаратите - старателно обяснява Аме, поглежда, да се увери, че го слушам и продължава - Също и инструкции за управлението им. Записите са върху специална хартия, а към тях са приложени и дискове. Филмирани са и са много удобни за начинаещите пилоти. През цялото време на обучението те могат да чуват гласа на инструктора и вземат правилни решения.
Знаех, че всичко, което се създава на земята, първо е построено на друга планета и когато човечеството достига съответен, интелектуален етап от своето развитие на учените се разрешава да конструират дадено изобретение. Учителят бе казал: "В зависимост от сложността на технологичното или каквото и да било друго откритие се дава възможност на земните учени да го създадат." Как мислиш, защо руските и американските учени в надпреварата за превъзходство, винаги се догонват в най-новите изобретения? Защото, ако само една от страните напредне във военната технология тя ще има надмощие и ще налага своите желания над другите. Именно по тази причина окултната йерархия прави вселения в учени и конструктори и от двете страни, и на бял свят се появяват оръжия, нови типове самолети, космични ракети. Равенството е запазено. Нещата са балансирани. Световният мир е запазен, но не и мирът между отделните държави.
Както никога досега в живота си не проявявам интерес и желание да се кача и да разгледам машините. Искам първо да разбера до къде ще мога да вляза и да разгледам другите зали на Мадарското хранилище. Колкото до горивото за летателните апарати знаех, че няма да се разреши да получа формулата, по която се произвежда слънчевото гориво. Или отново щях да сънувам сън, подобен на онзи с гномите, тези миниатюрни същества, които работеха под земята и произвеждаха рафиниран нефт... На връщане естествено щях да помоля да се кача и разгледам един вече Идентифициран Летателен Апарат.
Хангарът е дълъг повече от пет километра и за да преминем по-бързо през него, Аме ме качи на малък автомобил, задвижван с акумулатор или със слънчево гориво и потеглихме напред.
Непосредствено до първата зала е залата на РАКЕТИТЕ. Десетки огромни ракети издигат остри носове високо над главите ни. Боядисани в ярки цветове, с надписи по тях, готови за изстрелване. Интересно за къде.
- Както виждаш - започна да обяснява робота- ракетите са инсталирани в различни гнезда. Едни в бункери за изстрелване, други се придържат от съоръжения, подобни на тези, които сте виждали при изстрелването на вашите космични кораби, с екипажи в тях. Бойните ракети са предназначени за разрушаване на комети, метеорити и други небесни тела, отклонили се от своя път и навлезли в атмосферата на земята. Другите не са ракети, а космични кораби за връзка с планетите около земята. Побират около двеста души с екипажа. И всички те се движат с помощта на слънчево гориво.
- А командния пункт е базиран?
- На Земята и на много места извън нея. Тук в базата има "оперативен щаб", ако така мога да се изразя, с непрекъснато наблюдение на всичко, което се движи на земята, под водата и към земята. Двадесет и двама мои "колеги" се намират в съседно помещение и се грижат за безопасността на Земята.
И ние притежаваме балистични ракети, имаме ракето-носители, совалки и всевъзможни спътници, движещи се в орбита около Земята или пътуващи към други планети. Но космичните ни апарати много често излизат от строя. Сега е момента да попитам.
- Аме, би ли пояснил, защо с нашите земни совалки и ракети се случват чести катастрофи? 
- А ти как мислиш? - На свой ред запита роботът.
- Несъвършенства в конструкциите... Шупли в материалите, технически грешки... Изтичане на гориво. Знам ли? Не съм специалист.
- Допускаш ли, че в совалките наред с изпитанията, които се извършват върху растенията и животните, леенето на метали, в космоса могат и да се провеждат и други секретни опити?
- Би могло. Какви секретни опити имаш предвид?
- Такива, за нови бактериологични оръжия, психо-гронни оръжия, или да се създаде нов вид ядрено и водородно оръжие. А това е опасно за цялата планета.
- Но на борда на совалките понякога има и обикновени хора, дори жени.
- Добре замислено, сякаш да не буди подозрение... А същевременно корабът е пригоден за създаване и изпитание именно на непозволено оръжие. И по тая причина се получават катастрофи...
- Правилно ли те разбирам? Совалките и космичните ни ракети катастрофират заради непозволени опити, които се вършат в тях. С други думи ти ми откриваш една истина, че извънземна цивилизация контролира нашите земни совалки?
- Да, правилно си ме разбрал. И правителствата, които подготвят подобни опити, са дошли до тези заключения, - че не им се позволяват подобни неща.
Бях шокиран. Не можех да допусна, че същества с висок интелект и морал, с огромни технически знания и постижения в науката могат да причинят катастрофи и убийства на земни хора.
Аме следеше развоя на мислите ми, поклати глава в несъгласие :
- По-добре ли ще е, ако тези учени успеят да извършат непозволени опити в космоса и създадат оръжие или вируси които биха нанесли непоправими злини на цялото човечество, на Космоса?
Не ми допадна отговорът, макар да бе прав. Совалките струваха милиони, а човешкият живот няма цена.
Аме ме наблюдаваше внимателно, не каза нищо, сигурно очакваше следващо запитване, което не закъсня:
-Да попитам тогава защо в най- близкото да Марс космическо пространство се случват явления, свързани със странни изчезвания на земни космически апарати -изстрелях набързо думите.- Още преди двадесет години американските изследователи се учудвали на необходимостта често да се извършват непланирани корекции на траекториите на космическите апарати.
- И считат, че вина за това има близката до Марс ярка звезда Канопус, по която се настройват марсиан-ските станции, за автоматизирано подържане на курса им?
- Не знам, изследователите допускат, че около Марс, на разстояние около 200 милионна километра от Земята, съществува зона, в която катастрофират повечето от спътниците. А тези, които преодоляват тази зона изчезват в атмосферата на Марс при кацането.
- Предполагаш, че Марсианците имат ешелонирана система за отбрана - сериозно добави роботът и се засмя. - Крадат ви космическите апарати...
- Мога да цитирам статистически данни...
- Аз ще ги изброя - прекъсна ме Аме и заизброява: "...Първа жертва стана руската станция "Марс - 1", изстреляна на 1 ноември 1962 година. Тя се е приближи-
ла до Марс на разстояние 195 хиляди километра, но на 21 ноември 1962 година, е изгубена всякаква връзка с нея, а данните от наблюденията й са изчезнали. Следва "Марс - 2", изстрелян през 1971 година, "Марс - 3", "Марс - 8" през 1996 година, двата "Фобоса" през 1988 и 1989 година, "Марс - Обзъвър" през 1993, "Марс Клай-мет Орбитър" 1996, "Марс Палар Лендър" - 1989 година, и европейският спътник "Бигъл" през 2003 година.
- И какъв е твоят отговор ?
- Нещата имат съвсем реално обяснение - бавно и методично, подобно на учител, преподаващ урок в класната стая, заговори Аме. - Учените и конструкторите ви не са виновни. Те искат да фотографират и изследват планетата, да получат ясна представа, за нея. Това е добре. За съжаление има тайни, които още не са позволени да се научат и усвоят от Земята. За добро е, разбира се. Именно по тази причина не ви се разрешава да придобиете скритото знание. Ще дойде и този момент, но не и засега.
- Правилата за създаване на бактериологично и друго лъчево оръжие със сигурност са валидни за всички земни опити?
- Да, земни, подземни, въздушни и тези извършвани в океаните и моретата.
- Намекваш за извършване на непозволени опити в атомните подводници? И при тях се получават жестоки аварии... Загиват много хора.
- Не е добре... но ...
- Разбирам, но искам да попитам за нещо друго. Наскоро по телевизията гледах документален филм за Карибската криза през 1962-63 година в Куба. Руснаците, за да защитят революционна Куба от САЩ, монтират ракетни установки на територията на Куба, от където могат да нанесат светкавичен ядрен удар върху САЩ и едва не започва трета световна война. Руските подводници навлизат в океаните и моретата, обграждат САЩ и съюзниците му, готови да атакуват и нанесат ядрен удар, ако се наложи.
За да се противопоставят на Москва, САЩ и НАТО вдигат в бойна готовност отбранителните си системи и започват преговори. Преговорите вървят трудно, всяка една от страните знае, започне ли ядрена война ще загинат милиарди хора и от двете страни, ще настъпи катаклизъм на земята. Разумът надделява, руснаците отстъпват и демонтират с нежелание ракетите, изтеглят атомните подводниците от водите на САЩ, Англия, Франция, Германия...
Филмът показа руските атомни подводници да напускат териториалните води на САЩ, но никъде не е показано и не се знае, дали НАТО от своя страна не е изпратил свои подводници в моретата на социалистическите държави и по-специално, в акваторията на Черно море?
- Готов ли си за отговор? - Аме гласово заповядва на необикновения апарат да спре. И той се закова на място.
Спираме почти в средата на залата и на огромния екран се открои протока Босфора. Морската шир, леко на-къдрена от ветрец, трепти под лъчите на слънцето. Брегът на Босфора се оглежда в синевата на водата, а дълбоко под нея преминават на интервали черни туловища на подводници и навлизат в акваторията на Черно море. Ясно се отличават атомните подводници от подводниците с дизелово гориво. В началото подводната ескадра се движи бързо, след време забавя ход, предвижва се извънредно бавно, опипвайки внимателно всеки изминат метър. Движат се безшумно и навлизат от международни в териториалните води на България, Румъния и Русия без да бъдат засечени от локаторите на ВМС. Ясно различавам кройките и цвета на различните униформи на подводничарите и установявам, че екипажите и подводниците са на НАТО. Наблюдавам как всяка една от тях се приближава на тридесетина километра от морския бряг, заема бойна позиция и застива неподвижно. Високо над песъчливото дъно безмълвни сенки на пурообразни чудовища, пазят радиомълчание в очакване заповеди. Неистово напрежение цари сред екипажите...
Над подводниците преминават товарни кораби, военни катери и платноходки, неподозиращи опасността, която се е стаила в дълбочините под тях и дебне в очакване. През прозрачните води преминава пасаж делфини, приближават се до подводниците, любопитно ги оглеждат, издигат се нагоре към повърхността на водата, поемат въздух и отново се гмуркат, оставяйки след себе си ивици златни пръски...
Долу в сумрачните води на Черно море, са се спотаили издължени туловища на застинали неподвижно подводници. Камерата преминава през корпуса на натовска подводница и показва подводничар с радиослушалки на главата напрегнато да се вслушва. Вперил поглед в апаратура пред себе си той в един миг се усмихва с облекчение и със сдържана радост на военослужащ, подава току-що получена радиотелеграма на офицера, застанал до него. Офицерът шепнешком, на един дъх прочита заповедта. Вик на радост, но без глас. Смутените лица на матросите се проясняват, прегръщат се и подводницата оживява. Дадена е заповед... Отбой!
Наблюдавам как подводниците една по една безкрайно внимателно се изтеглят през Босфора, напускайки Черно море...
Една подводница остава в близост до дъното. Не се движи, двигателите й все още работят на ниски обороти. Ето и те спират. Камерата фиксира номера изписан върху корпуса на подводницата и "прониква " във вътрешността й. Това е немска, мощна дизелова подводница. Какво не е наред... Случило се е нещо непредвидено. Няма никакво движение. Ясно виждам тела на моряци и офицери застинали в непробуден, спокоен сън на работни позиции. Осветлението, некомандвано от никого премига, премигва още веднъж, започва да мъжделее и изгасва. Не виждам нищо, освен корпуса на тъмната подводница.
- Подводницата ще остане в териториални води на България. - Чувам гласа на Аме. - Екипажът е мъртъв.
- Не видях да е атакувана... Какво се е случило?
- Причина за трагедията е в изтекъл отровен газ получен вследствие повреда в машинното отделение...
- Другите подводници не можеха ли да й помогнат?
- Не, подводничарите на авариралата подводница както видя са мъртви. Дори част от тях да бяха живи, нямаше да могат да се свържат с другите подводници защото пазят радиомълчание. А да се издигне подводницата на повърхността означава да се разкрие и да бъде унищожена. Следва огромен международен скандал...
Допустимо е сега, когато сте член на НАТО да се направят издирвания. Но това е адски трудна и безнадеждна работа... Няма възможност да бъде открита.
- Подводницата е снабдена с балистични ракети ...
- Да, притежава ракети с ядрени заряди. Но те не могат да бъдат изстреляни, ще си останат в подводницата непокътнати. Вода и влага няма да влезе в тях.
- Подводницата не е ядрена, но е мощна... макар и дизелова...
- Може да захранва с ток един малък град, като твоя роден.
- И така ли ще си остане ?
- Казах, почти никаква възможност да се открие... Германците знаят определените координати, къде трябва да бъде, но никой не може да уточни местонахождението й. Не се знае течението къде я отнесло. Потънала е доста дълбоко. Е, не е под стоте метра на Черно море, където отдавна няма живот. Да вървим.
През широк люк колата направо влетя в "изложбена зала за техника" За да не описвам какво има в огромната зала, ще обобщя: всичко, което до днес съществува като земекопни машини, багери, трактори, кранове и всевъзможна транспортна техника, включително камиони и коли. Нямаше само морски кораби и подводници.
- Те са в други бази - тутакси ме осведоми Аме. - В непосредствен допир с океаните и моретата.
В този парк има и непознати, не виждани досега от мен машини, чието предназначение не знаех.Тяхното производство предстоеше в бъдещето. Впечатли ме един гъсеничен продълговат" трактор " с дължина около дванадесет метра, капсулован в прозрачна материя. Само веригите, изработени от жълтеникава материя, приличаща на пластмаса, са отделени херметически от тялото. Погледнах Аме, той внимателно следеше всяко мое движение и поглед, и побърза да отговори:
- Използва се за прочистване на океански, морски, езерни и речни дъна. Прави изключение сред другите не хморски "експонати" тъй като е пригоден и се употребява и за реки, езера и блата. Конструкцията на пръв поглед изглежда цялостна, а в действителност е разделена на сегменти и машината може да върши и зигзагови операции. Правилно отгатна, херметически е капсулована. Движи се по дъното и събира натрупаните от земното човечество нечистотии. В тялото на "боклукчийската кола" е вградена специална пещ, която при претопяването на боклука впръсква подходящи вещества, които превръщат сметта в разтворим от водата камък. Изгарянето е бездимно и безвредно. Технология на вашето бъдеще.
- Нещо не е в ред - опонирах на робота. Той "ококори" електронни очи, загледа се в мен и аз продължих:
- Водите на всички океани и морета са замърсени, да не кажа че се намират в окаяно състояние. Наличие на олово, завишено количество на сероводород и на какво ли не. А ти ми казваш, че океаните и моретата се чистят.
- До толкова, до колкото замърсяването не пречи на подводните градове.
- Подводните градове - изненадах се от твърдението
- Реални ли са? Пише се много за наличие на подводни градове, за хора от океаните и моретата. Никои до днес не е доказал съществуването им.
- На земята съществуват седем паралелни свята, независими едни от други. Седем цивилизации се намират в различни етапи от своето развитие. Едни са по-напреднали, други ги догонват, трети са по -изостанали. Много е тънка преградата, която отделя тези цивилизации една от друга. Никоя от тях не вижда и не подозира съществуването на другите цивилизации.
- И всички ние ползваме едно земно кълбо, една атмосфера, едно слънце, планети и звезди?
- Точно така, но вие не виждате тяхното небе, земя и море. Не можете да дишате въздухът им, да ползвате природните им ресурси. За тяхната Земя слънчевите лъчи имат друга определена честота на вълните, техният свят и другите подобни светове са изградени с други импулси на сътворението. Хората там имат човешки тела, но създадени или поточно изградени с други белтъчини. Всичко каквото имате на земята, го има и в другите измерения. Искаш ли да видиш как на едно и също място тук на земята работят няколко общества?
Кимвам утвърдително с глава и чакам Аме да включи огромен екран на стената. Но не познах. Включи екрана в главата ми...
Застанал съм не далеч от завод, който познавам, да това е завода за преработка на нефт край Бургас и наблюдавам работници, облечени във фирмени работни комбинезони да пълнеят цистерни с дизелово гориво. Нищо необикновено до момента, в който се появяват множество други работници. Те слизат от автобус и се отправят към постройка с издигната кула. С нищо съществено не се различават от работещите, освен че носят на главите си червени пластмасови каски и са облечени в гащеризони в син цвят. И се случи нещо невероятно - там, където стоят цистерните, новопристигналите работници преминават безпрепятствено през тях, сякаш не съществуват. Нито едните работници, нито другите предполагат чуждо присъствие. Времето през което се разиграва събитието е денем, при еднакви климатични условия - едно и също за нашите и другите работници...
За миг картината около нефтозавода изчезва, пренесен съм в самолет. През илюминатора виждам съвременен град. Блестят позлатени кубета на черкви, многоетажни сгради, стадиони, паркове, изкуствени езера, мостове над широка река. Самолетът планира за кацане на съвременно летище. По пистите са наредени реактивни пътнически и товарни самолети, хеликоптери транспортни и пожарни коли. Не познавам града, не съм посещавал никога това летище и не знам къде се намирам. Може би някъде в Европа?
Стоя на широк площад, обграден с красиви сгради. Магазините са отрупани с луксозни стоки, дрехи, бижута, обувки, електроника, цветя. Около мен се движат хора, облечени в съвременно облекло. Едни запътили се за някъде, съсредоточени в задачите, които имат да изпълняват, други разговарят по мобилни телефони, влюбени седнали по пейки се целуват. Не виждам море, но усещам влагата и мириса на водорасли, над мен летят белоснежни чайки. По булеварда премина тролейбус пълен с деца, те пеят и размахват цветни знаменца. Мирис на кафе ме привлича в близко кафене, сядам отвън под чадъра и чакам сервитьора - висок младеж, минава покрай мен, прави се че не ме вижда, но аз го повиках. Не ми обръща внимание, сервира кафе и бира на съседната маса и отново премина до мен, сякаш не съществувам. Ставам, достигам го и възмутен казвам, "искам кафе". Той или е глух, или ...Чувам как някой извика и той се обърна. Не, не е глух. Хващам го за ръката, но не усещам плътта й. Той тръгва ... и преминава през моето тяло. Едва сега проумявам, не съществувам физически. Тук е моят етерен двойник. Мога да наблюдавай, да чувам и виждам всичко в този град, но само като невидим страничен наблюдател. Дори едно кафе не мога да изпия. За съжаление, не разбирам и езика на който говорят.
Дали тукашното общество е по-напреднало от нашето? Ако е така, бих могъл да се върна обратно с полезна информация. Трябва да проверя. Първата мисъл, която преминава през ума ми, е да посетя болниците, да установя има ли болни от спин, ракови и туморни заболявания, туберкулоза, сърдечно съдови и още куп трудни за лечение болести. Нужно е да открия болница. Оглеждам се, явно в центъра на града съм и не виждам сграда наподобяваща болница. Ще трябва да се изкача на отсрещното високо здание. И, о изненада. За миг се намирам на плоския покрив на зданието. Чудесно, като в приказките. Пожелавам да се преместя в болница и моментално се телепортирам пред вход на голяма сграда. Наистина е болница. Блестяща от чистота, с изключителна хигиена, обзаведена с най-съвременна апаратура. В болничните стаи лекуващите са малко. Доближавам болнично легло, на него лежи млад мъж. От болничният картон изписан на латиница, (и тук се изписват така, както се изписва по цял свят) прочитам, извършена е операция от апендикс. Проверих още няколко лежащи болни и освен извършени прецизно операции по трансплантации на сърце и бъбрек не откривам болни от спин. В дъното на коридора се намира врата с надпис на латински "лаборатория" и влизам. Две лаборантки са застанали до шкафове с медикаменти и приготвят лекарства за пациентите си.
Приближавам се и чета надписите върху стъклениците със серуми. Слава богу, знам добре латински, нали съм лекар. Ето, открих ампули с разтвор, лекуващ един вид рак. Поставени в прозрачна пластмасова кутия, върху която са отпечатани подробно съставките. Но това се прави едва тогава, когато дадена болест вече не съ-. ществува и състава не е тайна. Трябва на всяка цена да запиша формулите. Опитвам се да взема от кочана с рецепти лист, но... Бях забравил - ръката ми премина през листа. Може би ще успея да запаметя формулите? Уви колкото и да напрягах ума си, нищо не се запаметяваше в него. И тогава чух думите на Аме:
- Има закон, който гласи: "Знанията на едно развиващо се общество не се предават на друго общество, различно по стадий на развитие, без то да е достигнало нужното развитие." Защото това би нарушило ритъма на развитие, изпреварило нужното време да се достигне до конкретното знание и то да бъде усвоено. Искам да ти цитирам нещо много съществено от вашия велик българин Васил Левски: "Времето е в нас и ние сме във времето". Знаменита мисъл. Да, времето е часовникът на бъдещето - то времето ще определя развитието на човечеството. А сега се върни.
Сякаш нищо не се е случило. Пред мен е робота и се вглеждам в немигащите очи.
- Градът не е от миналото, а от настоящето. Ващият свят и този невидим за вашите очи свят са разделени с безкрайно тънка стена.
- Къде се намира този град?
- Ето, там пред теб в небето - засмя се, поклати глава, вдигна вежди и промърмори: - Чудни същества... Хора.
- Говорехме за градовете под моретата и океаните, а не тези в... небето.
- Желанието ти е изпълнимо. Ето...
Аме изчезна, стъпих на океанско дъно върху пясъка. Над мен подобно на небе се стелеше безкрайна шир от вода. Покриваха ме милиарди тонове вода, хиляди атмосфери налягане, а аз стоя без да ги усещам. Огледах се и не далеч от мен забелязах града. Истински съвременен град с красиви бели сгради под водата... Тръгнах по пясъка и изненадан спрях. Градът е обвит в огромен безцветен балон, тънък "сапунен балон", а там, вътре зад преградата няма и капка вода. Да, градът под водата е изолиран от допира с водата чрез този невероятен балон, издържащ огромната тежест на налягането.
Възможно ли е да премина през преградата? Доближих прозрачната преграда и протегнах десен крак напред. Не усетих съпротивление и прекрачих. Тялото премина преградата без да остави никакъв отвор и влязох в преддверията на града. Впечатлен от събитието в първия момент не можех правилно да разсъждавам, но като се поокопитих осъзнах, че и тук присъствам* с етерното тяло, което с нищо не се отличава от физическото, освен с това, че не е така плътно.
Бързам да навляза в града и си припомням, не е необходимо да вървя пеша,а само да пожелая това и съм там, където искам. Пожелавам да бъда в центъра на града... но нещо тук не е в ред. Никъде не ме отнася пожеланието. Не знам защо, при един небесен град е възможно, а при един подводен не се сбъдва. Няма как, ще трябва да вървя.
Преминавам през красив парк в който цъфтят липи, покрай езеро с плуващи червеноопашати риби и бели лебеди. Групичка деца радостно се смеят и пускат в езерото управляеми корабчета. На алеите са оставени велосипеди, ролкови кънки, маратонки. Нищо по-различно от нас...
Широки булеварди, три-четири етажни сгради, магазини, офиси, безшумни леки коли и хора. Едва сега забелязвам, краката на тези хора в сравнение с торса са по-къси. Да, тези подводни жители имат по-къси крака от нас, обикновените земни хора. Облечени елегантно, движат се и разговарят помежду си, както нас. Над главата ми прелита почти безшумно не голям чиниеобразен НЛО и се спуска към една триетажна сграда. В сградата се появява отвор и чинията плавно влиза вътре. Проявявам любопитство и бързо достигам до "летището" в сградата. Преминавам безпрепятствено през вече затворената врата и в обширното помещение откривам "приводнилата" се чиния. В огромния хангар са "гарирали" десетина летателни апарати, някои от тях още работят, по корпусите им има светлини. Наблюдавам как на една от чиниите се качва екип от десетина души, облечени в ярко жълти комбинезони, носещи в ръце непознати уреди. Те ще отлитат на някъде. А защо да не отлетя с тях? Тичам и преди люка на чинията автоматично да се затвори зад мен, вече стоях в "пилотската" кабина. Невидим за екипажа. Ако не осъзнавах, че това е реалност, сигурно щях да помисля, че сънувам.
НЛО се издигна в подморското небе и от висините наблюдавам колко съвършено е планиран градът. Архитектите са го планирали в кръг, улиците излизат от центъра му прави, подобно на спици на колело. Не мога да пресметна колко време летим, но можех да наблюдавам как в това подземно небе свети Слънце, идентично с нашето Слънце и осветява подморската твърд. Прелитаме над океан или море със светлозелена вода, в която плуват делфини и огромни китове. Няма кораби и не видях други подводни селища. В далечината върху пясъка се появиха три огромни, идеално кръгли отвора, вероятно кратери образувани от изригнали вулкани, широки по няколко километра в диаметър. Те са свързани с канали. Подредени са във форма на равностранен триъгълник. Вгледах се по-внимателно в тях и прецених, че тези идеално изработени кръгли отвори, не са образувани в резултат на вулканична дейност, а са изкуствено създадени в пясъчното дъно, извън защитената от балона зона.
НЛО се спусна надолу, приземи се до сграда на около километър от средния отвор. Заедно с екипажа слязох и аз. Последвах ги в сградата, охранявана от многобройна въоръжена охрана. Заедно с екипажа влязох в помещение с неизвестно предназначение. Приличаше на лаборатория с електронни уреди, на атомна централа, на огромна пилотска кабина, претрупана с много копчета и ръчки. Екипът се настани пред електронните табла и всеки от тях се зае да проследява предавания, излъчвани върху монитори, от където наблюдаваха повърхността на океан с пътуващи земни кораби, яхти, самолети в небето. Подводните жители наблюдаваха нашият земен свят.
Видях как в един момент те едновременно извадиха на преден план на екраните си корпуса на малък туристически кораб и започнаха внимателно да го следят. Предаването се излъчваше от спътник някъде над океана, но къде точно не можех да определя, въпреки че върху плазмените екрани на всеки милиметър се изписваха цифри, от които нищо не разбирах. Какво толкова интересно имаше в този малък туристически кораб ? Камерата ясно фокусираше фигурата на капитана на кораба, лицето и килнатата настрана капитанската шапка с медна кокарда, пурата, димяща в устата му и димът от нея стелещ се в кабината. До него е застанал здравеняк, държащ с две ръце руля и разговаряше оживено с капитана. Виждах жирокомпаса в кабината - показваше, че корабът се движи в североизточна посока. За къде ли пътуваше корабът? Няма брегова ивица и не мога да се ориентирам къде е местонахождението му. На палубата се е събрала компания от десетина младежи и девойки, весело пеят под акомпанимента на двама китаристи. В салона също има пасажери - мъже и жени на средна възраст. Играят на карти, други си бъбрят, похапват чипс, отпиват кола и разглеждат илюстровани списания. Нищо необкновено, нищо което може да предизвиква любопитство.
Една от стените в залата светна - цялата е плазмен екран с много разграфени линии, с различни цветни обозначения на трите подводни отвора. Много високо над тях, на повърхността на океана се появи уголемен образ на кораба с пасажерите. Навлизаше в периметъра на средния отвор. На екрана в уголемен вид се появи корабния компас и стрелката, започваща да се върти лудо, да показва различни посоки. Капитанът и рулеви-ят учудени впериха очи в компаса, невярващи на това, което виждат.Схванал необикновеното явление капитанът реагира бързо, вдигна радиотелефона, да се свърже с бреговата охрана, но от изписаното разочарование по лицето му отгатнах, че няма връзка или, че радиотелефонът е повреден. Възможно да е блокирал...
Екипът в залата се раздвижи, подводните хора започнаха трескаво да включват разноцветни бутони в непонятната за мен апаратура и тогава се случи нещо невероятно. Трите отвора на пясъчното дъно изведнъж се отвориха и в тях нахлу вода, появи се адски водовъртеж. От този водовъртеж към повърхността на океана се понесоха ярки лъчи, образуващи плътна, триъгълна прозрачна пирамида с върха нагоре. Върхът на пирамидата достигна кораба и моментално над него в небето се образува втора идентична триъгълна пирамида но с върха надолу. Двата остри върха на пирамидите се допряха един до друг и в този момент корабът се обви в млечно бяла пелена. Изчезна за миг от повърхността на океана и моментално се появи на екрана обвит в прозрачен балон, защитен от водата и бързо започна да потъва в северния отвор. Вътре в балона хората от кораба стояха парализирани, застинали с чаши в ръце, с отворени уста, замахнали с ръка да подадат карта за игра, капитанът с радиотелефон в ръка, кормчията с ръце върху руля. Витлото на кораба е спряло да се върти. Машината не работи.
Обвит в прозрачен пашкул корабът ускорено потъваше, носеше се бързо към дъното, към тъмния зловещ отвора, който съзнателно задействан продължаваше да поглъща вода в огромната си бездна. Гигантската фуния, засмукала с колосална мощ океанската вода, придърпва все по-близо и по-близо кораба. Ето, най-после той достигна отвора, завъртя се в кръг, същински детски пумпал и изчезна в огромната му паст.
Стоях вцепенен от гледката и не смеех да помръдна. Това, което видях наподобяваше легендите за Бермуд-ския триъгълник. Вече можех да потвърдя, че легендите не са измислици. Защо подводните жители го похитиха? С каква цел и кой им разрешаваше да извършат това отвличане? Това не е единично отвличане. В районна на Бермудския триъгълник изчезваха много кораби и самолети. Имаше официална статистика на тези изчезвания в районна, предприеха се десетки изследвания от океанографски експедиции. Не се откри нищо съществено и затова изследователите отдаваха изчезванията на внезапни локални бури, на метаногазови балони издигащи се от дъното на океана към повърхността, на неопитни летци, заблудили се в мъгла и какви ли не други обяснения... А реалността бе съвсем друга.
Разочарован, с мъка сдържах яда си към тези по-висши същества от нас, които владееха неземни технологии, а отвличаха живи същества. Какво ли правеха с тях? Изследваха ги или им бяха необходими за други цели? Освен допустимите лоши последици за отвлечените, възможно ли е те да ги трансформират и въздигнат на по-високо интелигентно ниво и отново да ги върнат на земята? Но сведения от този род досега нямаше. Не можех да допусна, че отвличанията ще бъдат в ущърб на развитието на нас, земните хора. Не може едно по-висше същество да причини смърт на друго човешко същество, което с нищо не е заслужило това отношение. И все пак,защо отвличат хора?
На екрана, обвит в прозрачен пашкул, корабът се появи отново. Спря да потъва в бездната. Някъде встрани се очерта огромен люк, отвори се и той влетя в него. Люкът плавно се затвори. Корабът попадна в осветен от електрическа светлина шлюз, водата започна да се изпомпва. Не след дълго огромното вместилище остана сухо и в помещението влязоха хора. Влизаха и излизаха безпрепятствено в кораба, изнасяха внимателно вкаменените тела на хората навън, поставяха ги на медицински платформи с прозрачни куполи и отнасяха в други помещения. На кораба не остана нито един човек, работниците се прибраха зад преградната врата, шлюза отново се отвори и помещението започна да се пълни с пода. Повторно външният люк се отвори и корабът отново е засмукан във фунията. Наблюдавах пътуването на кораба под дъното на океана, преминаващ през огромни осветени от изкуствена светлина канали, как се вмъкна В друг отворен люк.
Изненадата дойде след известно време, когато на екрана видях корабът да се пренася с помощта на оранжев лъч в невероятно голям "закрит парк" в който подредени като за изложба стояха върху прозрачни "стоянки" старинни и съвременни кораби, граждански и военни самолети, яхти.
Исках да разбера къде се намира необикновения хангар - хранилище, дали под водата или някъде на земята, но екрана не показваше местонахождението му.
- Ще ти покажа мястото, но излезеш ли от града, забравяш какво си видял ! - чух неочаквано гласа на Аме.
- Гледай!
И видях...Видях къде на земната повърхност се съхраняват изчезналите кораби и самолети... Мястото е далеч, много далеч от Бермудския триъгълник.
Връщането от подокеанския град стана изведнъж. Аме съкрати престоя на дъното на океана и ме върна в подземията на Мадарския конник.
Застанах пред него ядосан и изпълнен с безброй въпроси, но единственото нещо което можах да попитам е:
- Защо?
- Сега няма да разбереш - отвърна тихо роботът.
- Успокой се, нещата не стоят по начина, по който си представяш. По-късно, като навлезеш по-задълбочено в знанията, ще ти обясня всичко.
- Поне кажи какво става с телата на хората.
- Така да бъде.
И отново в главата ми се появи познатия екран. Намирах се на някаква планета. Странна планета. Виждах ясно всичко наоколо, а небето над мен и в далечината е черно, много черно. Камениста планета, с пластове натрупана прах, по която личат следи от гъсенични вериги. Няма дървета, няма морета и реки. Няма никаква растителност. Има метални куполовидни сгради без прозорци, огромни метални резервоари, без жива душа. Около мен се издигат кратери на вулкани, скали със затворени люкове за подземия. Мъртва планета.
През люк влизам в подземна сграда с мраморни зали и болнични легла, върху които лежат неподвижно мъже, жени и деца от всякаква възраст. Застинали, приличат на консервирани. По стените са монтирани всевъзможни технически прибори, най вече екранни термометри показващи минусови градуси по Целзий. Никакъв персонал.
- Ето, тук се съхраняват изчезналите ... - ехти гласа на Аме. - И на земята има...
- Да, но възрастни, неизличимо болни хора, доброволно замразени, очакващи в бъдеще да бъде създаден лек срещу болестта им и тогава да бъдат размразени. Къде се намира това хранилище ?
- На Луната. А сега се върни!
Върнах се, но не посмях повече да попитам Аме за отвлечените хора. Обеща да разкаже за тях по-късно. Трябваше да се съглася.
Имаше други въпроси, които трябваше да изясня:
- Аме, искам да те попитам преди колко години в подземията на Мадарския конник са влезли хора, които не са могли да излязат и са починали.
- Преди петдесет години.Човек като теб доведе двамата италианци. Но те не са влизали в залата, където сме сега. Нямаха достъп, а водачът масон притежаваше знание и разрешение за влизане в едно от съседните подземия, където се съхраняват древни книги и златни предмети.
В тези подземия може да се влезе, ако се знае шифърът за отваряне на входа. Той не се охранява от електронни системи.
- Но хората са починали...
- Масонът, който при второто посещение дойде да изведе италианците, ги откри мъртви, уплаши се и открадна механичния робот, който ги бе предупредил да не правят опит да влязат в забранено помещение...
- Как така ще открадне робот ?
- Е, той не е като мен... Малка говореща машинка с ограничени функции, движеща се на колела. С малка памет и малки възможности. Назовах го робот, защото вие нямате друго название за този вид машини. Предупредил ги е, защото са навлезли в охранявано поле, неговата памет е включила предупредителния говор. Но не са го послушали....
- Но ти каза, че там е забранено, защо ?
- Вътре работят машини, които излъчват мощна радиация...Аз затворих вратата.
- Какво ще стане, ако други хора успеят да влязат в това подземие и открият забраненото помещение?
- Невъзможно е, връзката завинаги е прекъсната със смъртта на българския масон.
- Можеш ли да ми кажеш, къде се намира сега роботът и кожените карти, описващи древни съкровища в България ?
- Нямам информация... - захихика Аме. - Да не повярва човек, нали? - и със "сериозен" вид добави: - По този въпрос ще трябва да попиташ твоя Учител... Ако разрешиш да продължим.
Отново потеглихме. Преминаваме през зали с непозната техника: блестящи металически съоръжения, с монтирани по тях кристални образувания в пирамидални форми, шестостенни и двадесет стенни, излъчващи сребристосинкави сияния.
До тях са поставени сферични метални кълба от които се чува леко жужене. Аме със сигурност очаква да попитам за какво служат тези чудеса на техниката, но мълча и това го учудва. Едва като стигаме края на "техническото изложение" казвам:
- Машините в залата контролират земните недра... - Казах го така по интуиция и реакцията не закъсня.
- Точно така - Изненада се Аме. Спря "автомобила", впери електронни очи в мен и попита: - От къде се досети? Ти имаш само дванадесет възможни предположения, от които да се мотивираш и извадиш заключение относно дейността за действието на машините. Но нито едно от тях не може да ти даде точното заключение. Отговорът ти представлява интерес за мен.
- Заключението дойде интуитивно, от само себе си.
- Интуицията... Шестото чувство в човека. Натрупаният опит и знания от миналите прераждания. Не, не съм игнорирал това чувство в теб, но допуснах, че познанията ти за тези машини от далечното минало са заспали дълбоко в теб. Оказва се, че паметта на хората от миналите хилядолетия е в латентно състояние и при дадени обстоятелства се проявява. Трябва да посетим...
Преди да продължа да разкривам събития, случили се по време на престоя ми в манастира, ще призная неща, които трябва да знаете - преди да публикувам книгата си съзнателно не съм се консултирам с учени и специалисти по направените разкрития. Дали те са истини или не, звучат ли научно или фантастично - за мен няма значение. Това научавам, това и публикувам. Защото започна ли да се консултирам със специалисти по даден въпрос, от опит знам, ще срещна вечните опоненти. А и учените люде са ревниви люде. Могат да обсебят откритието за себе си. Моята задача е друга - написаното откритие да стане достояние на всички хора! А сега да продължим.
Аме крачи до мен, явно му е харесало как ръкомахам при разговора, копирал е движенията на ръцете ми и сега подражава, ръкомаха смешно и ме напътства:
- В лабораторията ще влезнеш сам. - Погледнах го изненадан. Учителят не бе ме предупредил за подобно изживяване, а Аме, "бодро" крачещ, изясни: - Програмата го изисква... Вътре се подържа постоянна температура, около четири градуса по Целзий... Всички опити тук на земята се извършват при, меко казано, странно осветление, а другите в Космоса, в безтегловност при специални условия... Ти не си подготвен за каквито и да са опити, но имаш разрешение за достъп да разгледаш лабораторията. Там според необходимостта може да получиш от по-висшите същества напътствия. Време е. Влез.
Елипсовидната врата на лабораторията се плъзна встрани и разкри обширна зала. Прекрачих и попаднах в хладно и сумрачно помещение. Вратата зад мен безшумно се затвори. Застанал на място внимателно оглеждам залата, която постепенно започва да се изпълва с необикновена сребриста светлина. Да, светлината наистина е странна, струисто- зърнеста, хладна и очертаваща по необикновен начин обстановката. Овални, правоъгълни и кръгли маси-поставки, с наредени върху тях всевъзможни уреди, изпълват залата. До стените - обемисти шкафове с хиляди томове подвързани книги.
- Томовете, които виждате съдържат подробни описания за дадено явление. В първата част е описанието на явлението, а в останалите части са развитията на формулите - чух механично обяснение и се опитах да разбера от къде иде гласът.
Сам съм, Аме остана зад овалната врата, но гласът е на робот. Огледах се и отново чух гласа:
- Електронното съоръжение обслужващо, библиотеката, е на ваше разположение. Вие имате отношение към книгите.
Пристъпвам към правоъгълна маса с поставени върху нея електронни платки и веднага прозвуча механичен глас:
- Електронното съоръжение, обслужващо електрически и електронни вериги, е на ваше разположение. Можете да наблюдавате, без да извършвате опити.
Не знам какво трябва да направя, да обикалям и разглеждам чудната лаборатория и навсякъде да ми се предлагат услуги за прочит или показват уреди, за които нямам познание или да очаквам някакво разяснение. И защо точно тук, по програма, трябва да вляза, като трудно дори мога да опиша предмети, детайли от машини, машинки, болтчета, гайки, бурмички, отвертки, пинсети и хиляди принадлежности за боравене с.Не знам точно с какво. Или да се знае, че в лабиринта има подобна лаборатория? Знам ли. Интересно е, действително е интересно, да види човек нещо, което го няма в момента в нашия реален свят, да чуе вещ обслужващ глас, щом се доближи до даден обект, но...започна да ми става и студено. И тъй като не се случи нищо се приготвих да тръгна към изхода. В този миг прозвуча гласа на "обслужващият библиотеката":
- Моля, запомнете следните формули:
AgC8S3, Q3Y13H5, F16G3F4, F703, S9D7P3. GOYtl3, Mg4P7S3.
- За какво са тези формули - попитах и тутакси установих, запаметил съм ги без усилие.
- За светлината. Подарък, определен за хората. Потрудете се. Можете да напуснете залата.
Зърнестата светлина започна бавно да намалява. Аудиенцията продължи десетина минути. Чух каквото трябваше и бързо се отправих към изхода...
Формулите, които получих, до ден днешен не знам какво изразяват, не съм ги показвал и споделял с никого, освен с Учителя, който каза: "Щом са ти дадени, публикувай ги. Те със сигурност са необходими на света."
Излязох навън, направих няколко крачки и се обърнах да се сбогувам с каменната икона -Мадарският конник. Поклоних му се, видях че той прие със задоволство поклона, и ми помаха за сбогом. Тръгнах си щастлив, обогатен с нови знания и бързо закрачих по склона.
Премислях чутото и видяното и не забелязах от къде на стръмнината се появи цар. Истински цар, облечен в царски одежди, но без корона, придружен от още две царствени лица. Единият висок и рус, а другият нисък и набит. Отначало помислих, че Учителят ме е пренесъл назад във времето, ала времето си е реално и пред мен стои истински жив цар с двама царедворци и изчакват да ги доближа. Премислих набързо ситуацията и разбрах, наблизо снимат филм и тримата участници са решили да посетят Мадарският конник. Сигурно ще ме питат за конника...
- Разбрахте ли нещо от конника? - гневно ме запита царят-актьор щом наближих царските особи. Не бях дал какъвто и да е повод, за да го ядосам, гледаше злобно, не можех да проумея с какво съм заслужил гнева му. Тъкмо реших да изясня и попитам... но той заговори нервно и бързо:
- Конникът е Калоян! В образа на лисицата е изразен апетита на нашата южна съседка към Хемус. Това е една политическа следа за минали трагедии на българския народ. Благодарение на грешки на българските царе и на техните широки царски свободи в самия дворец. Но конникът символизира силния български дух, който винаги ще побеждава, въпреки всички тежки изпитания.
Започна да става интересно, исках да вникна в държанието и думите на ядосания артист, изнасящ ми безплатно неграмотна лекция и зачаках да продължи:
- И какви са тези управници на България?- смени изведнъж темата царя. Стоях на два метра от него и най-невъзмутимо изчаквах да си изпее репертоара. Какви ли не съм виждал и слушал.
- И преди, и сега все едни и същи грешки. Грешки! Това го казвам аз пред вас и пред двамата ми сина, аз цар Иван Асен втори...
Това са последните думи които чух, образите пред мен се стопиха и ясно долових познатия топъл глас на Учителя:
- Тук е погребан. Ядосва се за неуредиците у нас...

Милан Миланов

5 коментара:

  1. VSICHKO TOVA E UMOPOTRESAVASHTO.NO SAM UBEDENA CHE TOVA E VYARNO-NIE NASHATA CIVILIZACIYA NE E GOTOVA ZA TAKIVA OTKRITIYA

    ОтговорИзтриване
  2. От все сърце благодаря за невероятно-интересния и поучителен материал. Бих искала да запитам:
    Къде мога да прочета повече по темата?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. В книгите от поредицата "Тайните подземия на България"

      Изтриване