събота, 21 декември 2013 г.

ИМАЛ ЛИ Е ИСУС ЖЕНА?!



Нямахме намерение да оспорваме евангелията. Просто за кой ли път ги преглеждахме много внимателно с надеждата да отсеем истината, да я извадим от контекста на преданията и митовете, в който е вместена. И още нещо, търсехме пасажи, които да съдържат конкретна информация и да потвърждават, че Исус е бил женен за жената, известна като Мария Магдалина. Дори това да бе така, едва ли е казано направо. Ето защо съзнавахме, че трябва да четем между редовете, да запълваме белите петна, да „дописваме“ някои пропуски, да видим какво се крие зад някои намеци и препратки, които, меко казано, бяха твърде мъгляви. Трябваше да открием не само доказателства за този брак, но и обстоятелствата, довели до него. Ето защо решихме да търсим отговора на няколко тясно преплетени въпроса. Започнахме от най-очевидния:
Има ли в евангелията доказателства — преки или косвени, които да ни навеждат на мисълта, че Исус наистина е бил женен?
Дори и да ги има, те, естествено, не са изложени черно на бяло. От друга страна обаче, което е по-странно и по-важно, отколкото ни се струва на пръв поглед, в писанията на евангелистите никъде не е казано направо и че Исус не е бил женен. Както изтъква д-р Гежа Вермеш от Оксфордския университет: „Евангелията пазят пълно мълчание относно семейното положение на Исус… Това е твърде необичайно за евреин от онова време, ето защо въпросът заслужава да бъде проучен.“
Евангелистите отбелязват, че мнозина от учениците на Исус — например Петър — са женени. Пък и самият Исус никъде не проповядва безбрачие, обратното, в евангелие от Матей заявява: „Не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: «Затова ще остави човек майка и баща и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът»?“ (19:4-5). Подобни думи трудно се връзват с обет за безбрачие. А щом Исус не е проповядвал безбрачие, нямаме причини да предполагаме, че е живял сам. Според юдейската традиция от онова време не само е нещо обичайно, но дори е задължително мъжът да е семеен. Освен в някои общини на есеите почти навсякъде безбрачието е осъждано най-строго. В края на I в. един еврейски писател дори сравнява предумишленото безбрачие с убийството и явно не само той отстоява този възглед. За бащата евреин е задължително да намери на сина си жена точно както и да го обреже.
Ако Исус не е бил женен, това е щяло да буди подозрения и да бие на очи, да привлича вниманието. Като несемеен той е щял да се откроява сред съвременниците си. В случай че наистина не е имал жена, все в някое от евангелията щеше да бъде отбелязано това съществено отклонение от обичая. Ако Исус в действителност не е бил женен, както започва да се твърди по-късно, как тогава да си обясним, че това не е отразено никъде? Ето защо сме склонни да мислим, че що се отнася до брака, Исус е следвал общоприетите норми на поведение от онова време, тоест бил е женен. Просто няма друго логично обяснение за мълчанието на евангелистите по въпроса. Този извод е обобщен от един уважаван съвременен теолог по следния начин:
Като знаем от историята каква е била културната традиция… е малко вероятно Исус да не е бил женен, и то много преди да се нагърби с учителската си мисия. Ако е отстоявал целибата, е щял да предизвика смут, реакция, която все някъде е щяла да бъде отбелязана. Фактът, че в евангелията изобщо не се споменава Исус да е бил женен, е довод не против предположението, че е имал жена, а в полза на него; ако в ония времена е бил несемеен или е проповядвал сред евреите доброволно безбрачие, това е щяло да прозвучи толкова необичайно, че е щяло да привлече вниманието и да предизвика какви ли не коментари.
Хипотезата, че Исус е бил женен, става още по-правдоподобна покрай факта, че евангелистите често го наричат „рави“. Възможно е, разбира се, терминът да е използван в най-широкия си смисъл — учител. Но начетеността на Исус, познанията, които той проявява пред старейшините в Храма, показват, че той едва ли е бил какъв да е учител и че вероятно е бил обучаван специално за равин. Това съответства и на евангелските сказания, според които Исус е равин в тесния смисъл на думата. В такъв случай обаче той със сигурност е бил женен, тъй като според Мишна, еврейския кодекс с религиозно-юридически правила, „неженен мъж не може да бъде учител“.
В Четвърто евангелие има пасаж, където се разказва за сватба, може би за сватбата на самия Исус. Става дума естествено за сватбата в Кана, един доста популярен епизод. Колкото и да ни е познат обаче, той ни изправя пред някои съществени въпроси, над които си заслужава да помислим.
От евангелието от Йоан излиза, че сватбата е била доста скромна, съвсем според обичаите на селата, не се уточнява и кои са младоженката и младоженецът. Исус е „поканен“ специално — нещо донякъде необичайно, тъй като той още не е тръгнал да изпълнява мисията си. Още по-необичайното обаче е, че на сватбата е и майка му — присъствие, което не е обяснено никъде и сякаш се подразбира от само себе си.
И още нещо, майка му не само му подсказва, а направо му нарежда да набави вино. Държи се така, сякаш е домакиня: „И като се привърши виното, каза Иисусу майка Му: вино нямат. Иисус й казва: какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми“ (Йоан. 2:3-4). Тя обаче не обръща внимание на възраженията му. „Майка Му рече на служителите: каквото ви каже, сторете“ (Йоан. 2:5). И те начаса й се подчиняват, сякаш са свикнали да изпълняват заповедите и на Мария, и на Исус.
Въпреки очевидния му опит да не я послуша майка му надделява и Исус извършва първото си голямо чудо: превръща водата във вино. Хронологично до този епизод никъде в евангелията не се споменава той да е проявявал способностите си и майка му няма откъде да знае за тях. Но дори и да е знаела, защо синът й ще ги проявява в такава битова ситуация? Защо Мария ще отправя такава молба към сина си? И още по-важно, защо двама от „гостите“ на сватбата ще се нагърбват да осигуряват вино, нещо, което според обичаите върши домакинът? Освен, разбира се, ако сватбата в Кана не е сватба на самия Исус. В такъв случай наистина е негова грижа всички да имат вино.
Съществуват и други доказателства, че това е сватбата на самия Исус. Веднага след чудото старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино… и _повика младоженеца_, и му каза: всеки човек слага първом доброто вино и, когато се понапият, тогава по-долното, а _ти_ си запазил доброто вино досега“ (Йоан. 2:9-10). Тези думи явно са отправени към Исус. Ала според евангелието са адресирани към „младоженеца“. Очевидният извод е, че Исус и младоженецът са един и същи човек.


Жената на Исус


Ако Исус е бил женен, споменава ли се някъде в евангелията коя е неговата жена?
На пръв поглед има две вероятности — две жени, които наред с майка му според евангелистите са неизменно до него. Едната е Мария Магдалина от селището Мигдалил, или Магдала в Галилея. И в четирите евангелия ролята на тази жена е крайно неясна и сякаш нарочно е замъглена. В разказите на Марко и Матей е спомената по име едва към края и се появява чак в Юдея по времето, когато Исус е разпънат. Посочена е сред учениците му. В евангелие от Лука обаче за нея се говори сравнително по-рано, в началото на проповедничеството на Исус, още когато той е в Галилея. Тоест явно го е съпътствала от Галилея до Юдея, а ако не е била с него, очевидно се е местела често от едната провинция в другата. Това ни навежда на мисълта, че е била омъжена за някого. В Палестина от времето на Исус е немислимо неомъжена жена да пътува сама, а камо ли с религиозен учител и неговите сподвижници. Този озадачаващ факт явно лежи в основата на доста предания. Според едни Мария Магдалина е жена на някой от учениците на Исус. В такъв случай обаче преклонението й пред Исус и техните близки отношения щяха да породят съмнения, а дори и обвинения в прелюбодеяние.
Въпреки ширещото се мнение никъде в евангелията не се казва, че Мария Магдалина е проститутка. Когато името й се споменава за пръв път в евангелие от Лука, тя е описана като жена, „от която бяха излезли седем бяса“. Общоприето е да се смята, че в този стих е описано как Исус прогонва злите духове и как преди това Мария Магдалина е била обладана от нечистата сила. Не е изключено обаче да става дума за някакво покръстване, за ритуал на посвещаване. Така например в култа към Ищар, или Астарта, Богинята майка, има седем степени на посвещаване. Може би, преди да се присъедини към Исус, Магдалина е изповядвала този култ. Магдала, или Мигдалил, ще рече „селото на гълъбите“ и има доказателства, че там наистина са били отглеждани гълъби за жертвоприношения. А гълъбът е свещеният символ на Астарта.
Една глава, преди да спомене за Мария Магдалина, Лука говори за жена, която маже с миро Исус. И Марко описва подобна случка, където жената също не е назована. И двамата евангелисти не я отъждествяват с Мария Магдалина. Лука обаче казва, че тя е „грешница“. Вече по-късно библеистите отсъждат, че грешницата е Магдалина, понеже от нея „са излезли седем бяса“. Въз основа на това Мария Магдалина и грешницата са смятани за една и съща жена. Не е изключено това да отговаря на истината. Ако Магдалина е била езичница, тя автоматично става „грешница“ не само за Лука, но и за по-късните църковници.
Ала дори и да е била „грешница“, тя е нещо повече от „обикновена проститутка“ в традиционния смисъл. Явно е заможна. Според Лука например сред приятелките й е съпругата на високопоставен царедворец на Ирод — „на домакина Иродов“, и заедно с нея и с други жени „услужваха на Иисус с имотите си“. Жената, помазала с миро Исус, също е богата. В евангелие от Марко се подчертава, че мирото и елеят са много скъпи.
Целият епизод с помазването на Исус явно има твърде важни последици. Иначе защо евангелистите ще наблягат толкова много на него? Изглежда, става дума не просто за някакъв импулсивен спонтанен жест, а за добре подготвен ритуал. Да не забравяме, че помазването по традиция е запазено право само на царете, а също на „истинския Месия“, което ще рече „помазан“. Оттук следва изводът, че чрез това помазване Исус вече наистина става Месия. А жената, възложила му тази свещена роля, едва ли е случайна.
При всички положения към края на мисионерството на Исус Мария Магдалина вече има огромно значение. И в трите синоптични евангелия името й неизменно оглавява списъка на жените, следващи Исус, точно както Симон, или Петър, е посочван винаги пръв измежду мъжете, ученици на Спасителя. И естествено тъкмо Мария Магдалина вижда първа след разпятието, че гробът му е празен, тъкмо на нея той най-напред разкрива, че е възкръснал.
Във всички евангелия Исус се държи с Мария Магдалина както с никой друг, не крие предпочитанията си към нея, което вероятно е породило у другите му ученици известна ревност. Ето защо са очевидни опитите в по-късните предания да се очерни ако не името й, то поне нейното минало. Представянето й като блудница вероятно е нещо като отмъщение към жената, по-близка с Исус от всеки друг: все пак човешко е останалите да са й завиждали. Ако другите „християни“, живели по времето на Исус или след това, са ревнували Мария Магдалина за необикновените й отношения с техния духовен водач, вероятно е имало опити значението й да бъде принизено. Дори днес я смятаме за грешница, а през Средновековието поправителните домове за разкаяли се проститутки се наричат „магдалини“. Ала от евангелията личи, че жената, дала името на тези институции, не заслужава да бъде позорена.
Каквато и да е ролята й в евангелията, тя не е единствената „претендентка“ за съпруга на Исус. Има още една жена, чието присъствие е най-осезаемо в четвъртото евангелие и която е известна като Мария от Витания, сестрата на Марта и Лазар. И тя, и семейството й определено са много близки с Исус. И те са заможни и в едно от скъпите предградия на Йерусалим имат къща, достатъчно голяма, за да побере Учителя и всичките му сподвижници. И още нещо, от епизода с Лазар личи, че в къщата има и гробница, невероятен лукс за времето на Исус, от който се вижда, че семейството не само е богато, но явно е и със знатно потекло. В библейски Йерусалим, пък и във всеки днешен град земята струва скъпо и само на малцина им е по джоба да притежават семейна гробница.
Когато в Четвърто евангелие Лазар се разболява, Исус е извън Витания и е отседнал за няколко дни с учениците си край река Йордан. Макар да научава за това, остава там още два дни — доста необичайна реакция, — след което се връща във Витания, където Лазар вече лежи в гроба. Марта се втурва насреща му с виковете: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми“ (Йоан. 11:21). Твърде странно твърдение: как така, ако Исус е присъствал физически там, мъжът е нямало да умре? Случката обаче е показателна с това, че Марта посреща Исус сама. Би могло да се очаква, че и сестра й ще е с нея. Ала Мария си стои вкъщи и излиза едва след като Исус й нарежда. Епизодът донякъде е изяснен в „тайното“ евангелие от Марко, намерено от професор Мортън Смит и цитирано по-горе. В укритите пасажи от Марко Мария все пак излиза от къщата още преди Исус да й е заповядал, и веднага получава гневните укори на учениците, които Спасителят е принуден да успокои.
Има логика в това Мария да си стои вкъщи, когато Исус идва във Витания. Според еврейските обичаи тя е в „шивех“, траур. Но защо не отива заедно с Марта да посрещне Исус? Съществува едно-единствено обяснение: според тогавашните еврейски закони жена в траур няма право да напуска къщата, освен ако не я накара мъжът й. В тази случка поведението на Исус и Мария от Витания се вмества изцяло в еврейските изисквания към съпруга и съпругата от онова време.
Съществува още едно доказателство, че Исус може би е бил женен за Мария от Витания. То се появява сякаш ни в клин, ни в ръкав в евангелие от Лука:
И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си.
Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му.
А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й, прочее, да ми помогне.
Иисус й отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме. Лука. 10:38-42
От молбата на Марта личи, че Исус е имал някакво влияние върху Мария. По-важни са обаче думите на Исус. Във всеки друг контекст човек без колебание ще разтълкува отговора му като намек за брак. При всички положения от него личи, че Мария от Витания е не по-малко ревностна ученичка на Исус, отколкото Магдалина.
Има основателни причини да смятаме, че Мария Магдалина е жената, помазала Исус. А дали Мария Магдалина всъщност не е Мария от Витания, сестрата на Марта и Лазар? Дали тези жени, които в евангелията се появяват в три различни контекста, не са едно и също лице? Църковниците от Средновековието явно са смятали така, същото становище е намерило отражение и в народните предания. На това мнение са и повечето съвременни библеисти. Съществуват множество доказателства в подкрепа на подобна гледна точка.
В евангелията и от Матей, и от Марко, и от Йоан се подчертава, че Мария Магдалина е присъствала на разпъването на Исус. В никое от тях обаче не се споменава, че там е била и Мария от Витания, нещо твърде странно за такава пламенна последователка на Исус. Звучи неправдоподобно тя — да не говорим за брат й Лазар — да не са присъствали в този върхов момент от живота на Исус. Подобен пропуск е необясним и алогичен, освен ако Мария от Витания, разбира се, не е упомената в евангелието под друго име — Магдалина. В случай че Мария Магдалина и Мария от Витания са една и съща жена, е повече от ясно, че и Мария от Витания е била на разпъването.
И така Мария Магдалина може да бъде отъждествена с Мария от Витания, а също с жената, помазала Исус. В Четвърто евангелие е посочено, и то недвусмислено, че Исус е помазан от Мария от Витания:
Беше болен някой си Лазар, от Витания, от градеца на Мария и сестра й Марта.
(А Мария, чийто брат бе болен, беше оная, която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си) Йоан. 11:1-2
В следващата глава отново се казва:
Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите.
Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата.
Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото. Йоан. 12:1-3
Тоест пределно ясно е, че Мария от Витания и жената, помазала Исус, са едно и също лице. Макар и да не е много сигурно, не е изключено тази жена да е и Мария Магдалина. С други думи, ако Исус е бил семеен, има само една жена, която би могла да му е съпруга: жена, която често е споменавана в евангелията с различни имена и в различни роли.


Любимият ученик


Ако Мария Магдалина и Мария от Витания са една и съща жена и тази жена е съпруга на Исус, излиза, че Лазар е негов шурей. Има ли в евангелията доказателства, че той наистина му е роднина?
Лазар не е посочен по име в евангелията от Лука, Матей и Марко, макар че и Марко е описал възкресяването му и по-късно този пасаж е бил заличен. Така че Лазар ни е познат само от Четвърто евангелие — евангелие от Йоан. От него обаче става ясно, че се е ползвал с привилегировано положение, което не се ограничава единствено с възкресяването му от мъртвите. И в тази, и в доста други случки Лазар е представен като човек, по-близък с Исус дори от учениците му. Но колкото и да е странно, не е посочен сред тях.
За разлика от Христовите ученици над него тегне реална опасност. Според Четвърто евангелие, след като решават да се отърват от Исус, „първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря“ (Йоан. 12:10). Явно той по един или друг начин се е застъпвал за своя Учител, което невинаги важи за някои от другите му ученици. На теория само по силата на този факт Лазар също се превръща в негов ученик — въпреки това обаче не е посочен като такъв. Не се споменава и да е присъствал на разпятието, с което на пръв поглед е проявил черна неблагодарност към човека, комуто буквално дължи живота си. Освен ако, разбира се, не се е укрил заради заканите, отправени към него. Странното обаче е, че оттук нататък името му не се споменава никъде в евангелията. Той сякаш изчезва вдън земя. Но дали наистина е така? Опитахме се отново да открием нещо за Лазар.
След тримесечния си престой във Витания Исус отива със своите ученици на река Йордан, която е само на ден път от градеца. При него идва човек, който му съобщава, че Лазар е болен, но който не назовава младежа по име. Обратното, той описва болния като „оня, когото обичаш“ (Йоан. 11:3). Исус посреща новината доста необичайно. Вместо начаса да иде и да помогне на човека, когото обича, той отсича нехайно: „Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий“ (Йоан. 11:4). И ако думите му са озадачаващи, действията му са още по-странни: „А когато чу, че е болен, престоя два дни в мястото, дето се намираше“ (Йоан. 11:6). Накъсо, остава още цели два дни на Йордан въпреки тревожната вест, която е получил. Накрая решава все пак да се върне във Витания, като казва на учениците си нещо, което е в пълен разрез с предишните му думи: че Лазар е мъртъв. Въпреки това не е особено загрижен и заявява недвусмислено, че „смъртта“ на Лазар е подчинена на някаква цел и че всички трябва да се съобразяват с тази цел: „Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя“ (Йоан. 11:11). А четири стиха по-долу всъщност признава, че цялата работа е инсценирана и внимателно подготвена отнапред: „Ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него“ (Йоан. 11:15). Подобно поведение наистина е необичайно, още по-необичайна обаче е реакцията на Христовите ученици: „Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците си: да идем и ние да умрем с Него“ (Йоан. 11:16). Какво значи това? Ако Лазар наистина е мъртъв, учениците едва ли смятат да извършат масово самоубийство. Как да си обясним и блаженото нехайство на Исус, безразличието, с което посреща вестта, че Лазар е болен, и спокойствието, с което остава на Йордан, вместо да се върне незабавно във Витания?
Както подчертава и професор Мортън Смит, обяснението вероятно се крие в някакъв горе-долу обичаен ритуал на посвещаване в „тайнствено учение“. Смит доказва, че подобно посвещаване и обредите, свързани с него, са доста разпространени в Палестина от времето на Исус. Те често включват символична смърт и прераждане, обозначавани именно с тези имена; усамотяване в гроб, олицетворяващ за преродения майчината утроба; ритуал, често наричан кръщаване и свеждащ се до това, че посвещаваният бива потапян символично във вода; чаша вино, отъждествявано с кръвта на пророка или магьосника, ръководещ церемонията. Отпивайки от виното, ученикът символично се слива със своя учител в мистично „единство“. Твърде показателно е, че св. Павел обяснява точно с тези думи целта на кръщаването. По време на Тайната вечеря Исус също използва тези фрази.
Както изтъква професор Смит, с мисионерството си Исус се доближава много до магьосниците, лечителите и чудотворците от своята епоха. И в четирите евангелия той непрекъснато се среща тайно с хора, които смята да лекува или с които разговаря насаме. После често ги моли да не издават какво се е случило. А колкото до обикновените хора, с тях Исус говори най-често с алегории и притчи.
Както се убеждаваме, докато Исус е на река Йордан, Лазар явно се е подложил на типичен ритуал за посвещаване, включващ както повечето обреди от този род символично възкръсване и прераждане. В тази светлина желанието на учениците да „умрат с Него“, както и странното равнодушие на Исус към болестта на Лазар вече имат съвсем логично обяснение. Е, да, Мария и Марта, пък и доста други хора са силно разтревожени, но те вероятно просто не са наясно за какво става дума. Или пък по време на посвещаването е допусната някаква грешка, както в ония времена се е случвало доста често. Или пък цялата случка е умело инсценирана, нещо, за което са знаели малцина.
Ако наистина става въпрос за ритуално посвещаване, Лазар очевидно е предпочетен пред другите и пръв измежду учениците е посветен, което неминуемо му е навлякло завистта на останалите. Но защо е избран точно този дотогава неизвестен мъж от Витания? Защо точно той е предопределен за нещо, в което учениците толкова искат да го последват? Защо след време мистично ориентирани „еретици“ като карпократите отделят такова внимание на този въпрос? И защо целият епизод е махнат от евангелието от Марко? Може би защото Лазар е „оня, когото Иисус обича“ повече от другите ученици? Или понеже той има с Исус по-особени отношения — например му е шурей? Вероятно и двете, вероятно Исус е опознал и е обикнал Лазар тъкмо защото той му е шурей. При всички положения тази обич непрекъснато се изтъква. Когато Исус се връща във Витания и се просълзява — или най-малкото, се прави, че се просълзява, за мъртвия Лазар, юдеите повтарят думите на човека, пратен от сестрите на Лазар да съобщи скръбната вест: „Гледай, колко го е обичал!“ (Йоан. 11:36).
Авторът на Четвърто евангелие, където е описана случката с Лазар, никъде не говори за себе си като за „Йоан“. Всъщност изобщо не съобщава кой е. Но непрекъснато повтаря, че е „ученик, когото Иисус обичаше“ и намеква недвусмислено, че е предпочитан измежду другарите си. На Тайната вечеря най-открито показва личната си близост с Исус, който единствено на него доверява точно как ще бъде предаден:
А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови.
Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за когото говори.
Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е?
Иисус отговори: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. И, като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот. Йоан. 13:23-26
Кой ли е този „любим ученик“, въз основа на чийто разказ е написано Четвърто евангелие? По всичко личи, че това всъщност е Лазар — „ученикът, когото Иисус обичаше“. Тоест излиза, че Лазар и „любимият ученик“ са един и същи човек и че зад името „Йоан“ всъщност се крие Лазар. Изводът просто се набива на очи. Още повече че не само ние сме стигнали до него. Според професор Уилям Браунлий, един от най-известните библеисти и специалисти по свитъците от Мъртво море: „От някои пасажи в Четвърто евангелие се вижда… че любимият ученик е Лазар от Витания.“
Ако Лазар и „любимият ученик“ са един и същи човек, се изясняват и доста несъответствия: например това, че Лазар сякаш изчезва от Светото писание и не присъства на разпятието. Защото, в случай че Лазар е едно и също лице и е бил на разпятието, тъкмо на него Исус би поверил да се грижи за майка му. Той отправя тази молба с думи, с каквито един човек би се обърнал към шурея си:
А Иисус, като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти!
После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си. Йоан. 19:26-27
Последните думи от този цитат са особено показателни: останалите ученици са напуснали домовете си в Галилея и на практика нямат къщи, за разлика от Лазар, който притежава дом — същия онзи дом във Витания, където Исус е свикнал да отсяда.
След като първосвещениците решават да погубят и Лазар, той вече не е споменат по име никъде в евангелието. Сякаш изчезва вдън земя. Но ако наистина е „любимият ученик“, всъщност изобщо не е изчезнал и придвижването и действията му могат да бъдат проследени чак до края на Четвърто евангелие. В последната му глава отново има една твърде интересна случка, заслужаваща внимание: Исус предрича смъртта на Петър и му нарежда да го „последва“:
А Петър, като се обърна, вижда, че върви подире му ученикът, когото Иисус обичаше, и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му и рекъл: Господи, кой ще Те предаде?
Него като видя, Петър дума на Иисуса: Господи, а тоя — какво?
Иисус му казва: ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми.
И се разнесе тая дума между братята, че тоя ученик няма да умре. Но Иисус му не рече, че няма да умре, но: ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е?
Този е ученикът, който свидетелствува за тия неща и ги написа; и знаем, че свидетелството му е истинско. Йоан. 21:20-24
Въпреки мъглявия език смисълът на пасажа в общи линии е ясен. „Любимият ученик“ получава изрично указание да чака завръщането на Исус. А в самия текст съвсем недвусмислено се подчертава, че това завръщане не трябва да се тълкува в преносен смисъл, като „Второ пришествие“. Обратното, в него се намеква за нещо много по-прозаично: че след като разпрати другите си последователи по света, Исус скоро ще се върне с някаква специална заръка за своя „любим ученик“, сякаш за да уточни с него нещо конкретно и да му възложи нещо за в бъдеще.
В случай че „любимият ученик“ е Лазар, подобна уговорка, за която не знаят другите сподвижници на Исус, все пак има прецедент. Седмица преди да бъде разпънат, Исус се подготвя за победоносното си завръщане в Йерусалим и за да го стори в съответствие с пророчествата на Стария завет за появата на Месия (Захария. 9:9-10), трябва да си набави ослица. В евангелие от Лука той праща двама свои ученици във Витания със заръката да доведат животното и да кажат на собственика му, че „господарят има нужда от него“. Когато всичко се сбъдва точно както го е предвидил Исус, мнозина го смятат за нещо като чудо. Но дали наистина има чудо? Или става дума за старателно подготвен план? И дали човекът във Витания, дал ослицата в уреченото време, не е Лазар?
Такъв естествено е изводът на д-р Хю Шонфийлд*. Той доказва убедително, че Исус е възложил подготовката около тържественото си завръщане в Йерусалим на Лазар и че другите ученици не са знаели за това. Ако наистина е така, излиза, че сред последователите на Исус е имало тесен кръг от хора, които са му помагали и са му съдействали, или семейство, което единствено се е ползвало с доверието на своя учител. Според д-р Шонфийлд в този кръг влиза и Лазар. Това негово становище съвпада с твърдението на професор Смит, че Лазар е предпочитан пред останалите заради своето посвещаване, или символична смърт във Витания. Не е изключено градецът да е бил култово средище, място, където единствен Исус е ръководел ритуалите. В случай че наистина е така, това обяснява и защо името „Витания“ се среща толкова често в нашето изследване. Братството на монасите от Сион нарича „арката“ си в Рен Льошато Витания. Явно по молба пак на братството Сониер дава и на своята вила това име.
При всички положения тайната уговорка, според която „мъжът от Витания“ дава ослицата, проличава отново и в загадъчния край на Четвърто евангелие, където Исус нарежда на „любимия си ученик“ да чака завръщането му. Човек остава с впечатлението, че те двамата имат да се разбират нещо, например кой ще се грижи за семейството на Исус. По време на разпъването си той вече е поверил майка си на грижите на своя „любим ученик“. В случай че е имал жена и деца, вероятно е щял да помоли пак него да се грижи за тях, което е съвсем естествено, ако „любимият ученик“ му е шурей.
Според някои значително по-късни предания майката на Исус умира в изгнание в Ефес, където е написано и Четвърто евангелие. Няма обаче сведения, че „любимият ученик“ се е грижил за нея до края на живота й. Според д-р Шонфийлд Четвърто евангелие едва ли е писано в Ефес, там то само е преработено, допълнено и редактирано от някой презвитер грък, който го е пречупил през собствените си възгледи.
Ако „любимият ученик“ не е отишъл в Ефес, какво е станало с него? В случай че той и Лазар са един и същи човек, лесно ще отговорим на този въпрос, понеже съдбата на Лазар е отразена подробно в множество предания, според които, както и според някои ранни църковници, той заедно с Мария Магдалина, Марта, Йосиф Ариматейски и неколцина други заминава с кораб за Марсилия*. Там св. Филип обявява Йосиф за светец и го праща в Англия, в Гластънбъри, където той построява християнски храм. Според преданията обаче Лазар и Мария Магдалина остават в Галия: Магдалина умира в Екс ан Прованс или Сен Бом, а Лазар — в Марсилия, където основава първата епархия. Друг от спътниците им — св. Максимин, основава първата епархия в Нарбон.
[Най-разпространеното предание е преразказано през 1270 г. от Яков Ворагински в неговата книга „Животът на св. Мария Магдалина“ и по-точно в главата „Златната легенда“. Преданието се появява за пръв път в писмена форма в „Животът на Мария Магдалина“ от Рабанус (776–856) — архиепископ на Майнц. За пръв път се споменава, че Йосиф Ариматейски е отишъл в Британия, в „Гластънбъри през древността“ от Уилям Малмсбърийски. Мнозина са на мнение, че епизодът е добавен по-късно в творбата на Уилям Малмсбърийски.]
Ако Лазар и „любимият ученик“ наистина са един и същи човек, вече знаем защо и двамата изчезват. Лазар отива в Марсилия заедно със сестра си, която според легендата пренася и Свещения Граал, или „царската кръв“. А както личи от последната глава на Четвърто евангелие, бягството и животът в изгнание са подготвени не от друг, а от самия Исус и неговият „любим ученик“.

Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн

петък, 20 декември 2013 г.

Статуята на Бог Аполон



Седя на дървен стол пред малка масичка- "работното ми бюро", в манастирската стая и подреждам на компю­търа записките от водените разговори с Учителя. Свик­нал съм написаното да бъде добре подредено, удобно за ползване. Преписвам и с притеснение установявам, че колкото отговори получавам на зададените въпроси, толкова повече нови възникват към тях. Благодарен съм за всичко, което досега узнах и... 
- Докторе, докторе - тревожен вик нахлу през отво­рения прозорец, скачам и се втурвам да погледна какво се е случило. Надвесих се през перваза на прозореца и гледам долу, пред входа стои запъхтян Георги облечен в монашески дрехи. Видя ме и на един дъх изрече: - брат ми получи криза, игумен Гавраил каза, че е пред спук­ване на апендицит и моли спешно да дойдеш. 
Грабвам неразделната, "бойна чантата", винаги по­пълнена с най-необходимите медицински принадлеж­ности, тичешком стигам и нахълтвам в столовата, къде­то Димитър е легнал върху дъбовата маса, с подложен под него бял чаршаф. Блед, запазил самообладание от връхлитащата го неочаквана болка, той ми се усмихва пресилено, и поглежда обнадежден. Надява се на моя­та неквалифицирана хирургична помощ. Действието се разви с шеметна бързина - опипах внимателно корема на Димитър, попитах за болката която изпитва, времето по която се е появила и с крайчеца на окото си забе­лязах Учителя да носи калайдисан котел с топла вода. Бързо измихме и дезинфекцирахме ръцете си. Учителят се приготви да ми асистира. 
- Налага се незабавна операция - тихо каза той,- Възможно е спукване на апендицита и ... образуване на перитонит. Ще оперираш без местна упойка, без инстру­ментите за спиране на кръвта-добави той. 
Не попитах защо, дори не се зачудих, сложих стерилни ръкавици, почистих както се изисква мястото за разрез, и скалпела се озова в ръката ми. В този миг се успокоих и уверен направих разреза. Това ли бях аз? Уверен сякаш съм правил стотици подобни операции... Забележително състояние. В началото при разреза се появиха ситни капчици кръв, и с това приключи кръвотечението. Нямах време да реагирам на случилото се, но го отбелязах. Отстраних тъмносиния набъбнал като кол­бас израстък на сляпото черво и сръчно заших разреза. Не видях Димитър да изпитва болка, не чух да изохка, и щом свалих ръкавиците си с бодър глас ми благодари. 
Как стана всичко това? Погледнах Учителят и безглас­но попитах, как? 
- Със силата на мисълта се спира и болката, и кръво­течението - отвърна също безгласно той.- Благодаря ти. Сега разбра ли защо нощем учеше... 
След няколко дни Димитър и брат му развеселени по момчешки яхнаха мотора и изпроводени от радостен ку­чешки лай отпрашиха за продукти. 
Колкото повече наближава края на престоя при Учи­теля, толкова повечко напирах да получа отговори на заплануваните въпроси. Днес питах отново за подземия­та в Созопол. Как се е започнало... 
- Искаш да научиш как се е започнало? От самото на­чало ?-подкупващо се усмихна игуменът на манастира, поглежда очаквателно в очите ми, и казва: - Гледай! 
От около хиляда метра височина наблюдавам непозната местност изпълнена със скалисти хълмове и обширна котловина, обрасла с нискостеблени дървета. На не висок хълм със сравнително гладко плато кацат и из­литат транспорнти самолети от чиито търбуси непрекъснато се разтоварват контейнери с машини и строител­ни материали. На където и да погледна навсякъде кипи усилена работа. От тежкотоварни камиони се разтовар­ват панели, които работниците носят на ръце с лекота и с тях сглобяват за кратко време едноетажни сгради, наподобяващи казармени постройки. В по-ниската част над котловината земекопни машини дълбаят в каменната пазва на възвишението, оформят терен за строеж и едновременно изграждат основи, вдигат стени на сгради и съоръжения, които със сигурност ще се използват за сухи докове на кораби, макар наоколо докъдето погледа ми стига не виждам ни река, ни море. Нямам престава къде се намира наблюдаваното от мен място, не чувам пояснения от Учителя и очаквам с нетърпение развоя на събитията. 
- Наблюдаваш действие състояло се преди милиони години - чувам най-после тихият му глас. - Предстои ти да станеш свидетел на по-следващ етап... 
Долу под мен е малък град с красиви двуетажни къщи, улици обточени от двете страни с раззеленени декора­тивни дървета, градина изпъстрена със средиземномор­ска растителност. По улиците се движат коли и хора об­лечени с различни по кройки и цвят униформи. Недалеч зад изкопите се виждат един зад друг два скалисти хъл­ма. На юг, на около километър от града, върху височи­ната е космодрум, където непрекъснато кацат и излитат самолети. 
- Познаваш ли този град ? 
- Не, никога не съм виждал подобен град. В България ли е? 
- Да, в България е. Огледай добре обстановката, възможно е да се досетиш за околностите... Градът не съ­ществува днес в този вид. В момента наблюдаваш стро­ежи и събития случили се ... някога. Това не означава, че не ще можеш да се ориентираш по околностите и оп­ределиш кой днешен град е на неговото място... 
Учителят иска да позная мястото на днешен град, из­граден върху друг, съществувал преди милион години... Град от преди милион години няма запазен на земята. Разбирам това много добре, но щом Учителят настоява за уточнение, явно има защо и затова се старая да разгле­дам околността и определя местоположението му.Какво характерно има около селището? На пет-шест километра на север от него е равнина, над която се издигат склонове на планина по върховете, на която са монтирани мощни телевизионни и транслаторни антени. Градчето е построено върху не висока хълмиста местност, споменах за космодрума, а зад него се нижат хълмове, обрасли с дъбови гори. Няма реки и езера. По- интересни са два­та каменни хълма пред градчето на югоизток, покрити с гори. Точно там сега кипи усилена работа. Машини и работници са проникнали много дълбоко в земята и мон­тират желязна конструкция, която от съвременна гледна точка определям като подземна железница, от единия хълм към другия, а от него към града. Виждам, облечени в тъмносиньо работно облекло и червени каски на гла­вите, мъже да облицоват проходите на това подземно съоръжение, наричано от мен метро. Може би, защото подземни тунели преминават и под града. Допускам че наистина е метро, откривам изградени станции, складо­ви помещения, зали оборудвани с машини... Показва ми се непознат град, който със сигурност има връзка със Созопол? Трудно сравним, но... 
- Трудно е - съгласи се Учителят, виждащ невъзмож­ността да идентифицирам града. - Може би първо тряб­ва да ти покажа... 
Долу, под мен, върху склона се появи светещо кълбо, пламна огън, чу се ужасен гръм.Пламъкът се разплиска, разстла и покри земята. Гледах хипнотизиран огневото зарево на вулкан, чувах неистово буботене, стененето на земята. Ад. И тогава видях чудото. От юг към хълмовете се носеха с тътен огромни вълни, тъмни, мощни, страхо­вити. Вълните прииждаха, наслагаха се една до друга, една в друга, съюзиха се, и се нахвърлиха с нестихващ грохот, съскания срещу огъня на вулкана. Той изрева, мощният му гръм разтърси земята... Миг и... избухна във огнени фойерверки, запращайки нажежени отломъ­ци на всички страни. Задави се в тътнежи от хрипове и утихна удавен от нахлулата вода. Върху него се ширна необятно тихо море... 
Милион години останаха назад... Пред очите ми се простира дълъг и тесен провлак, върху който е построен нов град. Построен до море с два острова така познати днес. 
- Созопол, древната Аполония - възкликнах с облек­чение. - Но островите не са три, както днес ги определя­ме, а два. Свети Иван и св.Петър са един и същ остров. Отделен е остров св. Кирик. А подземията? 
- Подземията ли? - прозвуча с престорено учудване гласа на Учителя. - Ами съществуват си - и чух че се засмя. - Искаш да надникнеш и там, нали? 
- Най-вече да видя бронзовата статуя на бог Апо­лон- смутолевих оправдаващ се. - Статуята, както зна­ем е висока 13 метра, изработена от знаменития атински скулптор Каламис. Има данни, че е изнесена в Рим и по­ставена на Капитолийския хълм, след това демонтирана и разтопена. Това ли е истината? 
- Влез в подземията и провери... - Гласът му момен­тално повдига настроението ми, сърцето започва да бие възбудено. - Препоръчвам в началото да поразгледаш остров свети Иван. Заслужава си... А и ти доста се гмур­ка около него... 
- Съгласен - изрекох набързо и преди да успея да мигна се намерих върху острова. Но този път не като наблюдател от небесата, а крачех върху живописен ска­лист остров изпълнен с полуразрушени сгради и храмо­ве. Невероятно, наистина невероятно, за първи път Учи­телят ме бе раздвоил и преместил да бъда едновременно на две места-в манастира и на острова. Усещането е чу­десно, чувствах се истински жив, дишащ и въпреки това съзнаващ, че тук съм другият Аз. 
Пуст остров, не се вижда жива човешка душа. Из за­пустелите градини са избуяли високи треви, задушили в прегръдките си храсти подивели рози, макове и кринолини. Пътища, покрити с каменни плочи, обрасли с жилав троскот, натрошени керамични съдове, асми провиснали под смълчани стрехи на порутени постройки, народили подивели дребни кехлибарени гроздове. Откъснах все още неузряло зърно грозде и го вкусих. Леко киселее, но какъв божествен вкус. Духа лек ветрец, носещ мирис на треви, съхнещи водорасли,черупки от миди и море. Обожавам този дъх захранил ме от детство... 
Не е трудно човек да се досети какво се е случило на острова. Бил нападнат, патриаршеският храмов ком­плекс ограбен, духовниците избити. Възможно е някои да са успели, да се спасят и напуснат острова, но защо след нападението не са се завърнали, отново да се за­селят и поправят сградите? Поглеждам към Аполония, трудно е от това далечно разстояние да преценя в как­во състояние е градът зад разбитите крепостни стени.На пристана се очертават корпуси на рибарски лодки, сред червеникавите покриви на къщите се издига сноп светъл дим право нагоре към небето. Зарадвах се. Градът не е мъртъв, може да е опустял от набези на пирати, но знам, пак ще се засели със завръщащи се местни българи и заселници гърци. 
Обхождам една по една сградите, влизам със затаен дъх в храмовете, разглеждам останки от някога велико­лепни, но сега изронени стенописи, изпочупени дървени икони, откъснати парчета олтарни дърворезби. Тъжно е да съзерцаваш разбити разноцветни кандила, разкъсани драперии, счупени стъкла зад които са стояли образите на светци, изработени от злато и сребро, разпръснати и валящи се безпомощно из мраморните подове. Кога ли нещастието е застигнало острова и града? Сърцето ми се свива от болка, тъга обхваща цялата ми същност от гледката, която е пред мен - вандалските разрушения, но съм дошъл тук не за да регистрирам едно безбожно дело, а да проникна в подземията, водещи към остров Кирик. Къде ли биха могли да бъдат? 
- Тръгни към морският бряг по посока на Созопол. На десетина метра от морето огледай скалите. Постарай се да откриеш... 
Не разбрах какво да открия. Учителят съзнателно прекъсна напътствието. Правил го е и друг път. Иска от мен да мисля, да мисля. Не забравям урока "В мисълта и правенето е живота." Спускам се по наклона към бре­га, спирам на метри от морето и започвам да оглеждам скалите. Не, тук няма "образи" в триъгълен вид, няма знаци върху камъните. Тогава? "Мисли!" сякаш чувам вътрешният си глас да ме подбужда не само да гледам, а да виждам и откривам наглед незначителни, но забе­лежими неща. А те действително съществуват, нужно е повече задълбоченост. Съсредоточих се и забелязах скала. В основата на скалата има леко нащърбено парче в единия й край и като стрелка сочи към малък кръ­гъл отвор, с диаметър около пет сантиметра, на съсед­ната скала. Разстоянието между едната и другата скала е десет сантиметра. Игра на природата? Едва ли някой, който вижда този знак ще прояви интерес. Знаех че съм открил знака, със затаен дъх вмъкнах ръката си между двете скали и с показалеца на дясната си ръка напипах и натиснах вдлъбнатината. Предположението ми излезе вярно, натиснал съм "каменно електронно копче". Чу се леко жужене и побързах да измъкна ръката си от цепна­тината. Огромната скала плавно се завъртя, откри отвор с водещи надолу стъпала.
- Застани далеч от камъка и изчакай два часа! - нареди гласът на Учителя в чиято интонация долових нот­ки на сдържана радост. И аз се радвах. Бях успял да открия знака.
Спазих точно указанията и след два часа се спуснах надолу по груби каменни стъпала към подземието. Сли­зали ли сте се някога по вътрешните стъпала на фар? Вити, спираловидни, стръмни, подобно резба на винт, те се спускат. И слизането надолу е също така мъчително и неприятно както изкачването. И тук е същото, слизам трудно по витите спираловидни стъпала, не съм ги бро­ил, но докато стъпих на равно сигурно минаха петнадесетина минути. Щом стъпалата свършиха и застанах на гладкия под, цялата вътрешност на помещението се ос­вети. Обширно предверие със шлифовани каменни сте­ни, висок сводест таван, от където блика мека светлина се разкри пред мен. Оглеждам внимателно заобикалящите ме стени, стоя и не мога да открия врата, през коя­то да проникна в истинското подземие. Накрая в стената виждам едва забележим панел с гравирани числа от 1 до 10. Виждам още един панел точно на срещуположната стена. Два входа. Кой за къде води? Трябва да избера код, за да се отвори невидимата врата. Но не зная какъв е кода. Тук не е като в другите подземия, където поста­вях длан и паметливото електронно устройство, разчело папилярната ми пръстова система, автоматично нарежда да се отвори входа. Не знаех какво да правя, Учителят все още не ми дава напътствия и реших сам да пробвам. Избрах комбинация от цифри, съответстващи на думите Аполония и натиснах звездичката на плота, но нищо не се получи. Опитах с код Созопол, пак отказ. Може би с "бог Аполон"? Никакъв резултат и тогава чух гласа на Учителя:
- Вече установи, кодовите устройства са две. Едното, което е зад гърба ти е за входа към острова на който си сега, а другото е за остров Кирик. Къде искаш да вле­зеш?
- Нека първо да разгледам остров св. Иван, а после на другия остров. А подземието за Созопол?
- След като преминеш остров св. Кирик - гласът зам­лъкна, след миг отново чух: - Все още няма да можеш да получаваш информация за достъп. Шифърът за св.Иван е... - И ми продиктува сбор от седем цифри.
Благодарих, набрах нужната комбинация и дочух ме­лодично жужене. Стената се плъзна на жлебове, потъна надолу, някъде под пода, и пред мен се разкри зала, къ­дето видях позната от пътешествието ми към центъра на земята прозрачна асансьорна капсула. Доближих кап­сулата, разгледах я и се уверих, че е почти съща като другата. С нея ли ще пътувам до дълбините на земята?
- Няма да пътуваш за никъде, нито ще влизаш в кап­сулата. А и нямаш достъп до нея - обади се Учителят.
- Асансьорът служи за придвижване на обслужващия персонал до водородна централа, където за теб е не­здравословно да проникнеш... Премини в другите зали.
За да не описвам подробности ще обобщя, че тук в дълбините на острова са съхранени и законсервирани в сухи докове мощни подводници, всяка една обозначе­на с номер, и един верижен "чистач" за морското дъно. Жалко, тук няма роботи.Учителят ме ръководи отдалече, но аз го чувствам и знам, че е до мен, чува мислите ми и говорим. Знам, не съм сам и въпреки това бих желал той реално да е до мен...
- Роботите се трудят долу във водородната централа.
- Изясни липсата на робот Учителят.- Горе засега нямат приложение. Време е да се връщащ, ако искаш да по­сетиш остров свети Кирик. Наближава четири часа след обяд.
Върнах се обратно във фоайето с кодовия панел и с продиктуван нов код отворих входа и попаднах пред дълъг сводест тунел. Не дочаках покана, бързо се от­правих напред. Широк тунел, колкото летищен "ръкав" водещ пътниците до борда на самолета ме изведе до сте­на, с монтиран в нея друг шифровачен панел. Сложна предпазна система. Учителят отново продиктува кодови­те цифри, набрах ги, стенната врата се плъзна, смъкна се под пода и попаднах в зала с три каменни пирамиди. На височина около четиридесет метра, изградени отвън със шлифовани плочи от черен мрамор те блестяха от светлината, обливаща ги от всички страни.
Обходих и ги огледах внимателно, по точно е да кажа, че най-внимателно ги изследвах, и това, което ми на­прави впечатление е, че те не приличат на Египетските. Вместо четириъгълни основи, имат триъгълни, естестве­но притежават три страни. Не открих вход в нито една от тях и се замислих за предназначението им.
- Електронни съоръжения, оказващи влияние върху приливите и отливите - обясни Учителят. - Във връзка са с Луната.
- В какъв смисъл? Съдействат за приливите и отливите ли?
- По-точно отчитат и коригират мощта на Луната. През определени периоди от време и особено при подрежда­не на планетите от едната страна на Слънцето спрямо земята, нашата спътница може да окаже и оказва из­ключително мощно притегляне на земята към себе си. А за земята това притегляне е смъртоносно. Пирамиди има и на други места в България и всяка една от тях е със строго определено предназначение.
За първи път научавах, че у нас има пирамиди, тези ги видях с очите си, а другите къде ли са?
Ще припомня историята с Виталий Анатолиевич Гох, капитан първи ранг в пенсия, експерт по подземните снимки, бивш преподавател във Висшето инженерно училище в Севастопол, който открива, близо до най-го- лямото и най-секретното военно пристанище на Черно море - Севастопол, цяла редица строежи, приличащи на египетските пирамиди на брой 37, като 7 от тях са в непосредствена близост до града. Тяхната подредба об­разува ромб, разположен близо до две магматични огни­ща, вероятно свързани с ядрото на Земята. Те приличат на египетските пирамиди, но с една съществена разли­ка: египетските имат четири стени, кримските само три (също като тези на острова). В Кримските пирамиди съ­отношението на основата към височината е типично за древните пирамиди. Севастополските пирамиди са по- малки, височината им е между 36 и 45 метра, максимал- ната дължина на основата е 27 метра.
Гох предполага, че пирамидите са построени от ци­вилизация, съществувала едновременно с египетската и разположена в източната част на Средиземноморието. А нашите подземия и пирамиди от коя от двете цивили­зации са построени? Изясних, че огромни мегалити има по цялата земна повърхност, разместени по точно оп­ределен начин. Те са служили за ориентири на звездна цивилизация, която и до днес концентрира и излъчва в неизвестна посока сигнали за нас.
- Една извънпланетна цивилизация е заселила хората по земята и изградила подземия, космодруми, обсерва­тории и пирамиди - казва Учителят. - Има известни на човечеството цивилизации, оставили трайни следи от своята епоха, които ние за удобство разделяме на Египетска, Гръцка, Византийска, Римска в зависимост от времето на тяхното съществуване. Има и малко извест­ни, като Българската, съставена от българи, славяни и траки... - Поисках веднага да го прекъсна, да попитам... но той направи знак с ръка да изчакам и продължи: - Но всички цивилизации произхождат от една цивилизация, наречена Божествена.
Явно, по-късно щяхме да разискваме за българската цивилизация. Припомних си случката с доктор Рей Браун и четиримата водолази, които откриха в Бахамския ар­хипелаг пирамида от полирани каменни блокове и чуха глас, който им нареждаше: "Вие дойдохте и получихте това, за което дойдохте. Сега си вървете и никога не се връщайте."
- Сега - каза учителят - няма да чуеш друг глас освен моят. Не се учудвай, гдето не успя да откриеш вход в пирамидите. И в тях се влиза с код. Аз съзнателно не те пускам да влезеш вътре, защото пирамидите в момента работят и излъчват вибрации, които не би могъл да по­несеш.
Не се сдържах и попитах:
- Докторът и четиримата водолази са откраднали вещи от пирамидата. Преди питах Рем за кристалното кълбо взето от доктора с "позволение от пирамидата", но сега ще те помоля да ми отговориш, пирамидите пред мен съдържат ли кристални кълба?
- Да, но са настроени на друга честота. Излъчванията им са строго фиксирани. Да не би да искаш да си вземеш за спомен кристално кълбо? - и чух как добродушно се засмя.
Исках да прекъсна спомена за бермудската пирамида, който се бе загнездил в главата ми и колкото и да се мъчих да го отпъдя, се завръщаше упорито в мен. При­мирих се и продължих да си припомням събитието.
"Кристалът е феномен за планетата, той увеличава или намалява излъчваната енергия и може да бъде до­бър или лош. Този кристал принадлежал на египетското божество Тот."
Какво необяснимо съдържа кристалното кълбо? Това, че в него се виждат множество пирамиди една в друга, образуващи решетки с неизяснени функции, че се виж­да човешко око, гледащо сякаш е живо, а кристалът се държи така, сякаш има свой собствен живот.
- Да продължим - отново чух гласа на Учителя. - Док­тор Браун не е попаднал случайно на Бахамите. Бил е изпратен с мисия. Както днес и ти си изпратен пред тези пирамиди, започващи от дъното на Черно море. Уточних вече за какво служат. Построени са преди потъването на Атлантида с цел регулация на планетните влияния,и предимно влиянието на Луната. Действат като ретран­слатори.
Запитах се, колко живота трябва да преживее човек на земята, за да научи, разбере и проумее какво са ни оставили в неизследвано наследство "боговете", създали нас обикновените хора. Тайни, недостъпни все още за нас, скрити не в ущърб на човечеството, а съзнателно скрити за наше благо докато не пораснем и достигнем зрялост. Кога ли ще се случи това?
Забележително, невероятно дори и за мен, е това ис­тинско раздвояване на тялото ми - едновременно на три места, при Учителя в манастира и на острова. При тези изключителни придвижвания се чувствам жив, дишам, гледам, вървя и усещам твърдта под краката си, чувст­вам се пълноценен човек. Дали защото наближава края на гостуването, Учителят ми показва на какво е способ- на мисълта? "Мисълта е тази която движи и твори живо­та. - казва той. - Приеми го за Закон". Приех го, но ми­слите ми не наподобяват по нищо на неговите. С тях не можех и камъче да преместя. "Не е истина, че не можеш. Можеш всичко, защото твоите мисли те правят жив, а това, че не можеш да преместиш камъче, означава, че мислите ти все още са неорганизирани. Щом успееш да смириш, примириш всичко в себе си, да премахнеш от­рицателните мисли и емоции и приемеш истината с лю­бов, тогава ще можеш да извършваш чудеса с мисълта си." Сигурен съм, така е, но изпълнението е невероятно трудно, почти невъзможно в днешното размирно време. Може и да греша. Знам ли?
Мислех да тръгна към Созопол, но гласът на Учителя ме спря:
- За съжаление днес няма да можеш да видиш статуя­та на Аполон. Удължи времето за разглеждане на остро­ва и пропусна възможността да активираш електронния код. Тези дни ще продължиш.

Милан Миланов

неделя, 15 декември 2013 г.

СИЛАТА НА ПОЗИТИВНОТО ГОВОРЕНЕ - ЧАСТ ШЕСТА

Изживейте чувствата си


Изживейте чувствата си. Звучи като най-естественото нещо.
Въпреки това, много от нас преглъщат чувствата си. Вероятно защото като малки сме били критикувани, когато сме давали израз на чувствата си. Може би ни е страх да не би те да ни смажат и да изгубим контрол. Но има по-подходящ начин, по-добър подход.
Той се основава върху едно общовалидно правило за чувствата: Когато изживеете чувствата си, те изчезват; колкото повече им се съпротивлявате, толкова по-упорити стават те. Не съществуват добри и лоши чувства. Чувството си е чувство. Така наречените "отрицателни", като гняв, страх, болка, тъга, мъка и отчаяние, не могат да ви навредят. Причината да мислите по този начин е единствено фактът дали ги приемате или ги отхвърляте.
Отпуснете се и оставете старите чувства да изплуват на повърхността. С всяко ваше приближаване до емоциите, те се стопяват. Ако у вас се надигне безпокойство, използвате болката като медитация. Вдишайте я. Оставете се да ви погълне и наблюдавайте как се трансформира. Щом преминете през този процес и се освободите от задържаните чувства в миналото, ще се почувствате много по-жизнени - и тялом, и духом. Тъй като не изразходвате допълнително енергия да притъпите болката, ще се усетите по-живи от всякога. Ще се превърнете в още по-могъщ проводник на творческата сила, която се крие във вас.

Твърдения

1. Всички мои чувства са истински.

2. Чувствам се добре, когато чувствам.

3. Безопасно е да изживея чувствата си.

4. Моите чувства ми дават жизненост, сила и енергия.

5. С радост посрещам чувствата си, защото знам, че са мои приятели.

Думи за размисъл

"Чувствата са като вълни. Гледайте как прииждат и се отдръпват в безбрежния океан на живота".
Поговорка

Преуспяване/Благоденствие


Вгледайте се в заобикалящата ви природа – плодородната земя, безбрежният океан, безкрайното небе, вечните звезди. Вие живеете в една благодатна Вселена. Къде е източникът на тази благодат? Тя идва от съзидателната сила, която е сътворила цялата Вселена - от Бог, Вечния разум, Божия дух. Съзнанието за съществуването на този разум вътре във вас е ключът към благоденствието в личния ви живот. И понеже връзката ви с този източник е неизчерпаема, потокът към вас е също неограничен. Основният фактор ограничаващ потока, е колко самите вие смятате, че заслужавате. Често пъти липсата на успех в живота ви е отражение на убежденията, които ограничават вашите възможности. Възможно е да вярвате, че всичко в света е ограничено. Вие си мислите: "Всичко е точно разпределено. Ако аз получа повече, някой ще получи по-малко."
Но материалният свят е проява на съзидателната мисъл, а след като съзидателната мисъл е неограничена, потокът от запаси също е неограничен - както за вас, така и за всеки друг. Благоденствието е ваше рождено право. Приемете успеха, който заслужавате. Радостите на материалния свят са ваши, стига да не ги направите ваш господар.

Твърдения

1. Вярвам, че Бог е източник на безкрайни блага, които се проявяват в живота ми като благоденствие и успех на всички нива.

2. Бог в мен е моят неограничен и преливащ запас от всякакви блага.

3. Имам повече отколкото ми трябва, затова го деля със света.

4. Моят успех допринася за успеха и добруването на другите.

5. Вселената задоволява всяко мое желание и нужда.

Думи за размисъл

"Отвъд тези бисерни порти ще отнесете само онова, което сте дали."

Марша Мур

Израстване чрез болка


Човек бере плодовете на духовния живот - радост, любов, мир и хармония, но освен това трябва да посреща изпитанията и предизвикателствата, да преодолява вътрешни и външни
изкушения. Как иначе ще развием духовните си мускули, ако не ги използваме? Болката е чудесен стимулиращ механизъм даден ни от Вселената. По болката разбирате кога нещо във вашия живот излиза от равновесие и кога е време да направите необходимите промени за да възстановите баланса. Болката ви помага да осъществите по-близка връзка с Бог. В "Анонимните алкохолици" казват, че човек трябва да е ударил дъното и чак тогава е готов да получи помощ. Същото важи и за вас. В моменти на отчаяние, когато осъзнавате, че въпреки усилията си не издържате вече, вие отваряте сърцата си и молите Провидението за помощ. Именно в такива моменти ще чуете отговора на вътрешния глас: "Тук съм, винаги ще съм до теб до края на света." Върнете се назад в миналото и си спомнете кога ви е било най-болно и най-тежко. Припомнете си моментите, когато сте страдали или загубили най-скъпото си. Помислете какво сте научили от тези моменти, преценете какво развитие сте претърпели. В резултат на преживяното не сте ли станали по-състрадателни, мъдри и снизходителни хора? Направете сравнение с времето, когато всичко е било наред, когато не сте чувствали почти никаква болка. Кое от тези преживявания е предизвикало по-бурно израстване и трансформиране на живота ви? Неизменно това се оказва "болезнената" ситуация - тя е истинската благословия, тя е отворила сърцето ви и ви е направила по-любящ човек.

Твърдения

1. Благодаря на Вселената че ми предоставя възможности да израсна и да се променя.

2. Разбитото сърце е отворено сърце; болката отвори моето сърце.

3. Аз съм по-силен и мъдър човек благодарение на изпитанията и предизвикателствата.

4. По-добре да страдаш, но същия да не оставаш.

5. Виждам всички проблеми като предрешени възможности.

Думи за размисъл

"Дълбоката бездна, в която човек може да пропадне и все пак да оживее, е точната мярка на висините, които може да се стреми да достигне".

Лорънс Ван дер Пост

(следва)

Дъглас Блох