четвъртък, 2 февруари 2012 г.

МАНАСТИРЪТ



Преди час валя дъжд и по наскоро ремонтираното шосе личаха мокри петна, които бързо съхнеха, трептейки прозрачни над асфалта. Дърветата изглеждаха по-зелени и свежи, с блестящите капчици по листата. Чувах гумите на колата да свистят равномерно под мен, през сваленото стъкло нахлуваше мирис на горски цветя. С интерес наблюдавах менящият се пейзаж, изпълнен със сенчести дървета и зелени поляни. Погледнах часовника, оставаха още два часа път до манастира, за където пътувах по покана на игумена му Гавраил. Познавах игумена още от дете, когато живеех в малък черноморски град. Тогава той беше монах в някакъв манастир и пътуваше дълго, за да пристигне при нас. Не знаех каква работа е имал по нашия край, наоколо нямаше действащ манастир, но той на всеки два-три месеца ни посещаваше, разговаряше с родителите ми и отделяше много време да се занимава с мен. Този човек ми разказваше легенди за българските князе и царе, за траки, славяни и българи, за Омир, Левски и Ботев. Разказите му се нравеха на родителите ми, които поощряваха учения човек да ме възпитава в дух на патриотизъм. Баба бе силно вярваща и с нейна благословия монахът ме за­познаваше с православната вяра. Знаех добре историята на България, познавах родословието на българските ханове, на цар Борис-Михаил, на царете ни, и можех да опиша какви територии сме владели и какви са ни границите днес. Чичо Гавраил, така го наричах тогава, ме научи да чета и пиша на глаголица, а черковно - славянските книги не представляваха трудност за разчитане. През летните ваканции ме вземаше от къщи и заедно бродехме по планините. За мен това са най-щастливите дни, прекарани на открито с чичо Гавраил. Той ме учеше да се ориентирам по звездите, показваше лековити бил­ки, назоваваше имената на дърветата, караше ме да запаметявам характерни местности, казваше че един ден тези знания ще са ми нужни. Давах си сметка, че всеки излет с него е съзнателен урок, подготовка за едно неизвестно бъдеще. Години преди да се дипломирам чичо Гавраил ме научи да разчитам знаци, изсечени върху камъните, ползвани от хайдутите и най-вече от хората на Вълчан Войвода. Знаех, не трябва да споделям с никого, че ме подготвя да наследя нещо тайно, пазено от него, и се стараех да не го разочаровам. Искрено казано, малко време оставаше да обръщам внимание на момичетата, а бях твърде млад и сантиментален, за да се откажа от любовта. Той разбираше младежките ми пориви, оставяше ме известно време да се виждам с момичето, което по-късно стана моя съпруга, и отново ме запленяваше с тайнствата на вековете, които ме влечеха с непреодолима сила. Човек с продълговато лице от което гледаха зелени очи, чичо Гавраил притежаваше не само физическа сила, но от него се излъчваше и друга, духовна. Имаше необикновено силен характер, можеше да бъде тих и благ, но можеше да стане суров, да принуди с думи човек да му се подчини и да изпълни заповедите му. Едва ли някога щях да проумея, че добродушният монах притежава толкова твърд характер, ако едно лято при прехода от Стара планина към Средна гора на пътя ни не бяха застанали четирима въоръжени бандити. Стояхме на тясна планинска пътечка, обградени от въоръжени с пистолети лица, нахлузили на глави черни дамски чорапи. Чертите на лицата им изглеждаха гротескни, думите звучаха приглушено през найлоновите чорапи. Не можеше и дума да става за съпротива. Бяха ни изненадали и трябваше да се разделим с малкото пари, които носехме. Дали след това нямаше да ни убият? Не, нямаше, иначе защо щяха да крият лицата? Вдигнахме ръце и зачакахме. Нападателите бавно се придвижиха към нас. Първите двама се приближиха до игумена и нещо се случи с тях. Не видях никакво движение от страна на чичо Гавраил и не чух никакъв глас, но те застинаха с насочените оръжия към него и сякаш сраснаха със земята. Видях как той се обърна към другите двама нападатели и закова поглед в тях. Загледах се в очите му и се изненадах от странния блясък който излъчваха. Стоях с все още вдигнати ръце, обърнат към бандитите, когато в главата ми като тътен прозвуча заповедническия му глас, нареждащ на нападателите: "Никакви движения! Останете така, както сте!". И те замръзнаха с насочени пистолети към нас. Приличаха на статуи. За втори път видях зеления блясък в очите и без да чуя гласа му тръгнах към вкаменените престъпници да взема оръжията им. И в същото време можех да се закълна, че съвсем ясно чух, как монахът нареди да отида и да взема оръжията от вдървените им ръце. Вече знаех, чичо Гавраил владее хипноза. Извихме и завързахме с мъка вдървените ръце на престъпниците зад гърба им, смъкнахме нахлузените чорапи от главите им. Оказаха се младежи от близкото село. Когато се връщахме нагоре по тесните планински пътечки попитах чичо Гавраил защо до сега не ми е казал, че владее тази сила. 
- Защото това е насилие над личността - отвърна той. - Внушението е непозволено действие, заробващо човека. Все едно, че в тялото на дадения субект се е вселила друга личност, която иска да се изпълнят нейните желания. А те могат да бъдат много, много лоши ... 
- Ако хипнотизаторът е добър човек? 
- Все едно. Внушението е насилие, независимо под каква форма то е използвано. 
Възразих: 
- Лекарите използват хипнозата, за да лекуват и дори оперират без упойка. 
- Това е принудителна хипноза, използвана за кратко време, за постигане на даден ефект. Както се случи преди час с нас. Трябваше да се ликвидира опасна ситуация. 
Замислих се над казаното. Исках да попитам дали ще се съгласи... 
- Да те науча да владееш хипноза? - Гласът прекъсна мислите ми. Погледнах изненадан. 
Да, чух гласа му, без да си е отворил устата. Той се засмя и поклати глава успокоително: 
- Исках да демонстрирам вмешателството в чуждите мисли. Неприятно е, нали? По този начин хипнотизаторът може да разполага с мислите и поведението на потърпевшия. Знам, искаш да владееш това изкуство. Мога да кажа, то е заложено в теб. Ще дойде време и за това начинание. Рано е още... 
Вървеше пред мен, облечен в туристически екип със зелена раница на гърба, стъпваше безшумно върху каменистата пътека. Аз съм почти колкото него на ръст, здрав физически, но по никакъв начин не можех да се сравня с монаха. Освен, че ме превъзхождаше физически и психически, притежаваше богата ерудиция, завидна интелигентност и невероятен ум. Помня, как веднъж се изрази за качествата на човек в йерархията: "Умният управител се обгражда с по-умни от него служители, за да му дават съвети. Глупавият управляващ се обгражда с по-глупави от него служители, за да го ласкаят. Където има умен управител има и успехи." 
Радвах се, че имам учител като него, а знанията които притежавах, дължах на необяснимото му внимание и грижа към мен. Единственият път, когато се спречкахме бе при завършване на медицинското ми образование. Вместо да стана практикуващ лекар, изявих желание да постъпя на работа в МВР, и то не като лекар, а като оперативен работник в криминалната полиция. 
Поспорихме дълго с монаха Гавраил, преценихме всичко "за" и "против" постъпването на служба в МВР и мислех, че ще остане непреклонен в решението си, когато забелязах познатата усмивка бавно да се разлива по устните и чух да ме благославя за новото поприще... 
С постъпване на работа в МВР веднага ме изпратиха на полицейска школа, от която се завърнах в управлението след шест месеца. Научил най-общи неща от занаята, се втурнах да прочиствам мръсните води на престъпността и едва не си счупих главата .Трябва да призная, работата на оперативния работник по криминална линия не е професия за завиждане, нито обградена с ореола на признателността .Тежка професия, непрекъснато изискваща справяне с невероятни ситуации, излагане живота си на опасност, нямаща нищо общо с великолепните образи на безстрашните детективи, на невероятните филмови герои. Професия, която учи да обръщаш внимание на факти и събития, които другите обикновено подминават. И още нещо, професията приучва да притежаваш имунитет против стреса във всякакви, неочаквани изненади. През време на служенето в органите на вътрешните работи се роди синът ми, а игумен Гавраил го кръсти в Рилската обител. 
Преминаха десет напрегнати години в МВР, след което напуснах, извадих лиценз, открих детективско бюро, получих разрешение да нося оръжие и станах частен детектив. 
Трябва да спомена, медицинските познания ми бяха полезни в оперативната работа. При тежки престъпления давах първа медицинска помощ на пострадалите, преди да пристигне съдебния лекар и бърза помощ, с което имах предимство да работя "по горещи следи". И макар, да не практикувах като лекар, редовно купувах книги с най-новите медицински проучвания. Стараех се да не изоставам от новостите по света и понякога си позволявах да лекувам колеги от отдела и то предимно с билки, които познавах добре, благодарение на моя учител. 
- Ако беше станал доктор, щеше да си добър лечител - напомняше ми той. - Но ти предпочете да помагаш на хората по друг начин и това е добро. Всеки придобит опит е знание... Духът се обогатява. Знаеш ли, душата на човека расте до тридесет и три години? 
- Не знаех. А после? После какво става с безсмъртната душа? 
- Остава на тридесет и три години. Не расте, не старее, не умира. Но тъжи, страда и се радва. Душата приема физическите и психическите болки, ликува когато оби­ча. Страхът я сковава, любовта я облагородява. Велико нещо е душата. Тя е частица от всемирната душа... 
Мислех си, колко много време е нужно да науча онова, което знаеше игуменът. Спомням си, веднъж споделих това разсъждение с него, а той се засмя и отвърна: 
- Нищожно е знанието което притежавам. Непрекъснато чета и се уча. Човек притежава знания в дадена област и един от законите за прераждането е - да го направи съпричастен и вещ в природните закони. 
В края на шосето зад мен се появи моторист и бързо започна да нараства в огледалото за обратно виждане. С черен шлем на главата, необикновено широк и нехарактерен, накара ме да се загледам продължително в него. След секунда установих, зад моториста седи още един, носещ също черен шлем, с черно предпазно стъкло. Шофирах с осемдесет километра в час, а мотористите бързо ме настигаха, което означаваше, че карат с не по-малко от сто. Изпитах лека възбуда от препускащите зад мен мъже. На този запустял път към манастира не пътуваха много коли и мотори, и се приготвих за срещата. Извадих пистолет марка "Макаров", заредих и зачаках приближаващите мотористи. Не знаех какви са и бях длъжен да се приготвя. Шофирах и внимателно ги следях, докато се изравниха с мен. Ръцете на водача са поставени върху ръчките на "Хонда"-та, а возещият се зад него го е прегърнал през кръста с две ръце. Да, интересуват ме ръцете и на двамата, и цялото ми внимание се съсредоточи именно там. Едно тяхно движение можеше да означава много... За секунда можеха да извадят скрито оръжие и да стрелят. Обирите по пътищата у нас са изключителна рядкост, но съм длъжен да се подготвя. Шофирах с лявата ръка, в дясната вече стисках пистолета и знаех, стрелям ли, няма да е напразно. Ето, мотористите се изравняват с колата, за миг обръщат невидимите лица скрити под черните стъкла на каските към мен и водачът неочаквано вдига дясната ръка. В ръката не държи пистолет, просто маха за поздрав. И возещият се зад него също вдига ръка и маха за поздрав и мигом профучават край мен. Не се отпускам. Това все още не означава нищо. Можеха просто да огледат колата, да се уверят кой пътува в нея и дали заслужава да извършат нападението. Професията ме е приучила да бъда винаги нащрек, спуснах предпазителя на пистолета и продължих пътуването без да намалявам бдителността. Пътят се оказа чист, от мотористите няма и следа, и след половин час завих нагоре по коларската отбивка към манастира. 
В далечината се очерта скален масив, в който се е сгушил древният манастир."Ланд Ровер"-а се клатушка по стръмнината и ръмжи, ала тая чудесна кола не ме подвежда и гълта метър след метър, докато изскокна рязко на поляна в дъното на която се бялна манастира. Никога не бях идвал в обителта "Света троица", а пътуването до него не е леко. Два часа и половина път и то нелек, го деляха от най-близкия град. Скрит високо, горе в планината, построен във вътрешния двор на стара крепост, манастирът се е запазил благодарение на ревностните монаси, които с много труд възстановили срутените и обгорени стени на черквата, съсипани от османските завоеватели, владели петстотин години българската държава. Изключих двигателя, включих за всеки случай алармената система на колата, пъхнах пистолета под ризата, притиснат добре от колана на панталона и излязох от колата. Признавам изненадата си от посрещачите. Пред мен стояха двамата мотористи, държащи в ръце черни шлемове, а до тях се усмихваше добродушно игумен Гавраил. Пристъпих напред, наведох се да целуна ръката му, но той не позволи. Разтвори обятия и ме прегърна сърдечно. 
- Добре дошъл, Михаиле... Изглеждаш добре - и се засмя радостно, с онзи приятен гърлен смях, който познавах от младини. 
- Добре заварил, игумен Гавраил - отвърнах с вълнение в гласа и се загледах в зелените му очи. - Радвам се, че съм при теб. 
Не бяхме се виждали шест месеца, а не изглеждаше променен и остарял. Изправен - с прошарени коси и малка брада, обрамчила продълговато лице, облечен в черно расо, той напомня древна библейска личност. Радостта от срещата бе стаена в усмивка, забравил върху устните си: 
- Запознай се с помощниците - посочи мотористите, стоящи до него. - Синове на брат ми. Те са монаси. 
- Минаха покрай мен... 
Стиснахме приятелски ръце с братята, те се представиха със светски имена Димитър и Георги. Разбрах, близнаци са и освен тях в манастира прииждали десе­тина души от близко село да помагат в поддръжката на старата сграда. Влязохме през тежка дървена врата с метален обков и се отправихме към двуетажна сграда, където се намираха спалните помещения, готварницата и столовата. До стената на постройката видях "Хонда" та на близнаците, зорко охранявана от две немски овчарки. 
- Сериозна охрана - посочих кучетата. - Моторът е отличен, бързо набира скорост и е надежден. 
- Доволни сме от него - потвърди Димитър. - Безценен е за този стръмен път. 
- Служи и за пренасяне на продоволствията - добави Георги. - С него пазаруваме. А охраната наистина си я бива... Овчарките ще стоят тук, без да мърдат, докато игумен Гавраил не им разреши да го последват. Те са личната му охрана. 
Щеше ми се да попитам къде им са "продоволствията" от сегашното им пътуване, защото не видях да носят нещо, но си замълчах. Влязохме в не особено голяма трапезария с продълговата масивна дъбова маса, пейки поставени от двете й страни, излъскани от дългата употреба, които изглеждаха като лакирани. 
Игумен Гавраил седна по средата на дългата скамейка, покани да се настаня срещу него и кимна на братята. Те изчезнаха зад вратата в дъното, и не след дълго се появиха облечени в черни раса, носеха в подноси свежа салата от домати и краставици, бяло овче сирене, стомна с мътеница запотена от топлината, погача хляб, червен пипер и сол. Игумен Гавраил се изправи, изправих се аз и близнаците. Игуменът прочете молитва към Бог, благодари за храната, благослови и ни покани да си хапнем от това що Господ е дал... 
Излязохме от трапезарията и игуменът ме поведе към сградата на белия манастир. Сега имах възможност да огледам обстановката. Около нас се издигаха древни зидове от някогашни постройки, стърчаха колони, тук-там лежаха тежки каменни отломъци изпадали от бойниците. Сред каменните грамади извисяваха снага яки дъбове. Прозрачният въздух, необикновената обстановка и тишина предизвикаха чувство на безкрайно спокойствие; чувствах, че душата ми се радва. Манастирът не ме впечатли. Дълъг около двадесет метра и широк десе­тина, по-скоро напомняше на църковна сграда. Прочел мислите ми, игуменът заговори: 
- Според написаното, крепостта датира от времето на траките. После преминава в ръцете на гърците, след това на римляните, на византийците и накрая е разру­шена от турците. Знае се, още през дванадесети век тук е съществувала крепостна църква. Била е опожарена, а духовенството заедно със защитниците на крепостта -посечено. След десетина години църквата е възстановена от местното население, което държало в тайна съществуването й. Поробителите не се интересували от този затънтен планински край, а и нямали никакви стратегически интереси, за да се катерят до никому ненужната разрушена вече крепост. Скритата в планината църква се превърнала в малък манастир с доста богата библиотека и църковна утвар... 
Спряхме пред отворена врата на манастира и влязохме вътре. 
От малките прозорчета и купола нахлуваха снопове светлини и осветяваха пода и стените с окачените по гях икони. Дървеният иконостас и притвора изглеждаха вълшебни. Древните майстори са сътворили от орехово дърво чудни плетеници, сред които се открояваха стилизирани листа, гроздове с кехлибарени зърна, птици, библейски сцени за сътворението на света. Фрагментите показваха таланта на неизвестните дърворезбари, сътворили картини от дърво на няколко нива, дълбали дълбоко в сърцето на твърдото орехово дърво. Куполът и част от стените са изографисани с библейски сцени. Цветните стенописи изглеждат сякаш току-що са рисувани, а знаех, че са изработени преди повече от сто години. И то без да бъдат реставрирани. Истинска ценност за манастира са иконите. Рисувани върху дърво те живееха сред храма с неповторимостта на рисунъка, с ярките цветове, с наивитета на сцените. Винаги съм си задавал въпроса защо художниците са ги рисували с подобен наивитет и какво са целели да постигнат с това. Познавах що годе иконописните школи у нас, познавах и руската и византийската школа. По начина на изобразяване на дадена икона можеше да се определи времето и школа­та на иконописеца, но нямаше никакво обяснение защо веднъж плащът се рисува зелен, друг път виолетов, трети път червен или син. Знаех как се тълкуват различните цветове, каква е тяхната интерпретация като драперия или дреха, но това не ме задоволяваше. Гледах с възхищение иконите, греещи с цветни образи. 
- От дванадесети век са. Безценни ... От тук трудно могат да се откраднат. Виждам, харесват ти - и се зае да ги почиства. 
- Мога да им се любувам с часове. 
- Ти по-добре от мен знаеш, колко безценни икони се изнесоха от страната. Хората продаваха иконите си по два и пет лева на чужденците. Те не знаеха, че изнасят зад граница светиите си. Народ, който продава светиите си, се лишава от тяхната подкрепа. Жалко, какво невежество. 
Мълчах. Не знаех за подкрепата от светиите. А колко дълго време общувах с игумена. 
- Радвам се, че на времето не попречих да постъпиш в криминалната полиция. Благодарен съм на теб и колегите ти, които върнаха на църквата безброй откраднати икони, книжнина и църковна утвар ... Днес това, което е останало, се краде още по-жестоко. И само една малка част се разкрива и връща при нас. Другото заминава зад граница... 
- Едни от крадците работят по поръчка на ценители колекционери. Обикалят като туристи по църкви и манастири и набелязват иконите, притежаващи ценност и ги поръчват. Плащат им дребни пари за безценни произведения, които завинаги изчезват... Други крадат без да подбират, просто се стараят да изкарат някой лев. Най-неприятно е, че се разраства този вид бизнес - изнасяне на антиквариати. С него се занимават професионалисти...Печалбата от изнесените и продадени извън границата старинни предмети се изчислява на милиони долари. Може би най-доходният бизнес. 
- За съжаление... - игуменът поклати тъжно глава и посочи сребърна кадилница, висяща над притвора. - От времето на цар Борис е - с гордост добави той. 
- Толкова древна? И как се е съхранила до днес? 
- Взета е от хранилищата ... Е, за това ще поговорим по-късно. Искам да знаеш, не всичко е унищожено през вековете. Които и да са били поробителите на България, не са успели да унищожат безвъзвратно наследството, останало от миналото ни. Вярно, порутени са сградите на църкви и манастири, унищожени са книжнина и църковни утвари, убити са духовниците ни, но някои неща все пак са успели да скрият и опазят. Без тях не би имало минало, не би се запазил ни език, ни вяра. 
Игуменът пожела да се поразходим навън из развалините на древната крепост, обясни, че ще имаме време да разгледам старите църковни книги, намиращи се в манастира. 
Зад малкото плато, на което е построена някогашната крепост, се издигат зъбери на високи каменисти върхове. Защитена от запад, север и юг, с каменната гръд, крепостта единствени е достъпна от източната страна. Височината и стръмнината обаче е преодоляна след едномесечна обсада от османската редовна армия. Героизмът и самоотвержието на защитниците на крепостта е сломена от многобройната войска, от непрекъснатите обстрели на оръдията. Нито един защитник не е оставен жив. Поробителите сринали до основи всичко що се на­мирало на платото, а труповете хвърлили в дълбоката пропаст. След огъня, изпепелил онова що може да гори, специална войскова част преровила за подземни хранилища на манастира, каквото намерили изгорили и унищожили, и като не открили други тайници, взривили останките от крепостта. 
Макар и разхвърлени наоколо старините впечатляват с огромните размери, с блоковете от дялан камък с дебелината на запазилите се крепостни стени. Големи правоъгълници от останалите основи на сгради, показваха казармените помещения, а кръглите постаменти бяха останки от кръгли кули... 
Тук не се е изграждал път, постлан с камъни. Пътят е прокарван върху самите скали и този, който го е проектирал е мислил и за бързото маневриране на тогавашната бойна техника вътре в крепостта. Ширината му е шест метра. Вървя сред развалините и мисля за последните часове на защитниците, за безнадеждността им за спасение, за родолюбието... 
- Със сигурност липсват данни за избитите защитници, нали? - Попитах игумена вървящ до мен. Имах усещане, че и той се е пренесъл в миналото. 
- Напротив, всичко е записано с най-големи подробности - категорично отвърна той. Погледна ме изпитателно и посочи развалините: - Имало е тайни проходи, които не са открити при превземането на крепостта. Там са съхранявали ценните вещи и най-ценното от всичко ... писанията. 
- Искаш да кажеш, тайните подземия са известни? 
- Да, и се предават по наследство. Но не по роднинска линия, а по книга. 
- По книга ли? - възкликнах изненадан. - Това означава, някой предварително де е знаел, какво ще се случи и е предсказал бъдещите събития. Някой от рода на Нострадамус? 
- Е, не точно така, както разсъждаваш... В действителност има старинни книги, даващи насока за издирване на наследниците на древните родове... 
- Ако добре те разбирам, допускаш или считаш, че съм някакъв потомък... Това означава, и родителите ми да са потомци и техните... - Замълчах, погледнах очак­вателно да открия по лицето му усмивка или несъгласие, но то не подсказа нищо: -Доколкото знам те по родословие не са известни... 
- Допускаш ли, че след почти двеста години византийско владичество и още петстотин години турско робство, може да се проследят и открият наследниците на царските родове? - попита без да уточни произхода на родителите ми. 
- Не е възможно. Нито теоретически, нито практически. Безкрайно дълъг период от време е. 
Вървяхме сред отломките на крепостта, по каменната улица. Огромен дъб, столетник, предлагаше сянка. До ствола е поставена каменна скамейка, на която седнахме. Игуменът облегна гръб на мощното дърво, зарея поглед със задоволство в зелена корона. 
- Трудно е да се допусне - заговори той,- че хро­никьори не са описвали българските родове и събития през вековете. И въпреки това... - замисли се за нещо и продължи: - Да разгледаме рода на цар Борис -Михаил. Борис е имал трима сина Владимир, Гаврил и Симеон и две дъщери -Мария и Ана. Няма да се спирам на всеки един от тях. Ще продължа със сина му цар Симеон и неговите деца... 
- Извинявай, че те прекъсвам. Разбирам какво искаш да кажеш, но нима е възможно всичко това да се запази след безброй жестоки събития, връхлетели нашата страна? Има ли по-нечовешка съдба от съдбата на българския народ? Да бъде поробен петстотин години от народ с друга вяра? И като си помисля какви издевателства са се вършили... 
- Точно заради това е трябвало да се записва всичко. За да има история, да се знае потекло, род, събития. И се е записвало съвсем старателно. Записките са се водили не от един или двама хроникьори. Във всеки български манастир е имало летописец, и не само по манастирите. Имало е хроникьори, живеещи по градове и села, без да се знае за тайната им дейност. Хора на пръв поглед обикновени селяни, работници, рибари, учители... Записвали са след тежкия труд за насъщния. Не са били по-облагодетелствувани от останалата рая. Страдали са наравно с другите и са намирали възможност да предадат записките на когото е нужно... 
- Това означава организация. 
- И то каква... - потвърди игуменът. - Тази организация съществува и днес. 
- Ти си част от нея? 
Той поклати глава в знак на съгласие. Изправи се, посочи с ръка към небето и прошепна: 
- Ръководството иде от горе... 
Станах и тръгнах до него. Разбрах какво искаше да каже с "ръководството иде отгоре" и очаквах да чуя повече подробности. Може би е дошло време да науча това, за което ме е подготвял години наред. Чаках да заговори, но той вървеше мълчалив, сякаш обмисляше по-приемливо обяснение за тайнствената организация, или нещо друго, за което нямах понятие. Сетих се за младите монаси и поисках да разбера повече подробности за тях: 
- Близнаците монаси на твоя брат - и те ли са от организацията? 
- Не си ме разбрал. Споменах, ръководството иде от горе, а не се предава по наследство. Макар понякога бащите да споделят със синовете тайната, но само тогава, когато имената на синовете са записани в божествената книга. Моите братови синове ще си останат монаси и грижовни, добри пазители на манастира. Но те учат, интересуват се от по-висши знания. Те са мои окултни ученици. -Засмя се, в очите му проблесна пламъче на хитрина: - Харесват ли ти братята? 
- Свестни младежи са, защо питаш? 
- Нищо, нищо - махна с ръка. - Исках да чуя мнението ти. Да, те са добри младежи и много добре обучени охранители. 
- Учил си ги за охранители? - изненадах се аз. - Не знаех, че владееш бойни изкуства. Нещо подобно на Шао Лин? 
- О, не, не... - запротестира той. - Изпращам ги да се учат и тренират в града. Моите умения са в друга насока. Те не са за всички... Братята трябва да умеят да вършат и други неща, свойствени на съвременната младеж, а не само това, което са научили в духовната семинария. 
- В какъв смисъл? 
- Например да управляват лека кола и мотор, да боравят с бойно и ловно оръжие, да посещават от време на време клуба по алпинизъм, да дават първа медицинска помощ... 
Нямаше да им бъде лека службата на монасите, но можеха да се гордеят, че имат най-добрия учител и покровител в света, от когото можеха да научат безкрайно много неща. Сега проумях, препускащите след мен мотористи са оглеждали пътя преди пристигането ми. - Мислех, че пътя към манастира е чист. Или и тук се навъртат... Очаквал е въпроса, знаел е какво мисля, но нарочно забави отговора. 
- Знае ли човек... - отговори многозначително, след кратко мълчание добави: - Имаме три локални радиостанции. Покриват цялото поле долу. Не са от най-модерните, но вършат добра работа. 
- Продажбата им е свободна и все пак, няма ли опасност манастирът да бъде ограбен? Могат да ви нападнат. Или разчитате на двете немски овчарки? 
- Тук горе не очакваме нападение. Ако все пак престъпниците се доберат до сградата, вече ще е късно за самите тях... Кучетата са отлично дресирани, но не за пазачи. Разполагам с други възможности ... 
Какво ли искаше да каже "ако престъпниците се доберат до сградата, ще бъде късно за тях"? Не уточних многозначителността на думите му и побързах да се информирам от професионална гледна точка какви са тези възможности. 
- По-късно ще видиш - отвърна той все така неопределено и се спря пред висок зид, изграден от дебели дялани камъни. 
Зидът започваше от дълбок изкоп, направен върху скалите. Правоъгълникът, очертан от запазилите се основи, показваше размерите на сградата, навярно използвана за складова база. Гледах зида, мислих за гарнизона на крепостта, за необходимостта от питейна вода. Но никъде наоколо не видях кладенец. Може би тук някъде има замаскиран кладенец? Или кладенецът е затрупан от вражеската войска, за да ликвидира веднъж завинаги възможността за възстановяване на крепостта. Нима може да се живее без вода? Нали и днес манастира ползва вода... Погледнах игумена, а той прочел мислите ми кимна утвърдително с глава: 
-Това е една от задачите ти. Имаме кладенец от който черпим вода, но той е в постройката. Издълбан е преди стотина години с много труд. Но тук има друг таен водоизточник, който са ползвали навремето защитниците на крепостта. Ще можеш ли да го откриеш? 
- Ще се опитам. Приемам предизвикателството, макар да знам, ще е труден ребус. Ще проверя всеки сантиметър и ще го открия. 
- Да се надяваме - потри ръце със задоволство, стана и ме поведе към скалите. 
Колкото повече приближаваме подножието на скалите, толкова по-ясно върху скалния релеф се очертават причудливи фигури, наподобяващи мъже и жени вдигнали глави, загледани в небесата. Проследих посоката към която гледаха фигурите и високо под самия връх открих голямо златно слънце... Не, тези фигури не бяха изработени от човешки ръце, а илюзия създадена от залязващото на запад слънце, което преди да се скрие зад хоризонта осветяваше каменната грамада. Докато слънцето потъваше зад теменужните планини, гледах удивен как по каменния екран се движат огромни балони, самолети и космични кораби. Там, под самия връх се появи фигура на мъж с барета на главата. Ясно видях елипсовидна златна кокарда върху баретата. Мъжът сочеше с ръка напред... 
Слънцето потъна, над хоризонта се появиха розови отблясъци и настъпи тишина. Тишина, каква тишина. Та тук през цялото време е тихо. А чувах звуците от играта на слънцето върху каменните фантазии, които природата бе наподобила на хора и летящи обекти. Застанали в подножието на зъбера до фантастичните фигури, изглеждахме малки и уязвими пред тях. 
- Невероятно красива гледка - възкликнах възхитен от видяното. - Сякаш не природата ги е сътворила, а гениална човешка ръка. 
- Която е знаела траекторията на слънцето през всички годишни времена -вметна игуменът. 
- Е, това никой не може да докаже. Науката твърди, че подобни природни феномени са резултат на хилядолетни климатични прояви - изфилософствах и посочих фигурите, които постепенно губеха първоначалните очертания в настъпващата сивота. 
- Невероятен феномен - сериозно отбеляза чичо Гавраил. - Природата извайва фигури на същества и предмети, наподобяващи хора, самолети, слънца и на всичко онова, за което можем да фантазираме. А тези скалисти планини са на милиони години. 
- Искаш да кажеш, природата ги е създала много бавно? Съгласен съм. Извайвала ги е с хилядолетия. 
- Все още не си във форма - поклати глава игуменът. 
- Не искаш ли да се съсредоточиш? 
Гледаше ме ласкаво със зелените очи, отнякъде повя хладен ветрец. Усещах как еуфорията бавно ме напуска и трайно в мен се настанява успокоение. Да, много добре знаех какво иска да ми подскаже чичо Гавраил, но мълчах. Мълчах не заради друго, а защото исках той да продължи. Така правех и преди, когато ме обучаваше. Там, където не бях сигурен исках от него да чуя потвърждение. Но много пъти той ме оставяше сам да правя догадки, да решавам без негова помощ. От начина по който ме гледаше разбрах, отговора трябва да дойде от мен. Затова и казах: 
- Уверен си, че каменните картини, които видях на скалата не са следствие на природен феномен, а изработени от отдавна живели хора. - не изчаках отговор, продължих: - В такъв случай преди милиони години на земята е имало хора с много висока култура и знания... Според науката, по това време не е имало техника. Защо е трябвало да се наподобяват фигури на хора и предмети, а не са изработвани, да личат, че са произведения на човешка цивилизация. 
- Знам ли? Излиза, че тези хора са били невежи. -Тръгна напред, внимателно избирайки местата по камъните на които стъпваше. - Вече ти подсказах, Ученико... - продължи той. - Траекторията на Слънцето... Трябва да стигнеш до верния отговор. Сега искам да ти покажа една тайна врата, водеща към други измерения... 
За първи път ме наричаше Ученик. Почувствах се безкрайно благодарен, задължен на този човек, на чичо Гавраил, който вече можех да наричам Учител. 
Вървяхме между скалите без пътека, катерихме се по камъните, скачахме от камък на камък, спускахме се и изчезвахме под скални тунели, докато не се озовахме пред скалната стена с фигурите. Не успях да видя какво направи игуменът, неочаквано в каменната стена се откри отвор. Видях каменна врата, преграждаща невидим досега вход, да се движи сякаш на релси в дясно и все повече да разкрива отвор, висок около два метра, и широк не по-малко от три метра. Стоях и гледах входа с ням възторг, с вълнение очаквах какво ще се случи по-нататък. Нямаше по нататък. Вратата се завърна в първоначално положение, безшумно се затвори, сливайки се със скалата, сякаш част от нея. Впрочем, вратата действително е част от нея. Не говорех, искаше ми се да питам, но мълчах и очаквах понататъшния развой на събитията. Напрегнат и любопитен до крайна степен, не смеех да предприема каквито и да са действия, преди да получа указание. 
- Тук е един от многото центрове - заговори игуменът, приседнал на скалата, покани да сторя същото и седнах до него. - Бил съм вътре до системите, но до определено ниво и не съм успял да продължа по-нататък. Колкото и да желая, моето тяло, макар и да е силно физически, не е пригодено да издържи радиацията... Ето защо на всеки сто години се ражда човек, чието тяло е подготвено за невероятната радиация, която трябва да понесе. Ти си един от тези хора. На теб е съдено да извършиш определени дела. 
Седях онемял и не знаех как да реагирам. Чувствах се притеснен от огромното доверие на... Доверие от кого? От Учителя и от кого другиго? Какво имаше вътре в тайната пещера? За каква радиация ставаше дума? Въпросите се сипеха в главата неспирно, все нови и нови, и нито един отговор. Сам чувах гласа си как задава въпроси и как те потъват без отговор, без обяснение. Ами бе нужно това обяснение. 
- Утре ще продължим - чух тихия глас до мен. - Днес е трудно да преосмисляш видяното. Утре ще бъде друго. И ти ще бъдеш друг... А сега, да се връщаме. Вечеряхме на терасата, до спалните помещения. Бяхме сами, двамата братя не се виждаха, нямаше жива душа наоколо. Учителят ме нагости със студено кисело овче мляко и пресни питки. Явно, близнаците се бяха погрижили за вечерята. Докато се наслаждавах на гъстото кисело мляко, луната се появи над зъберите и заля цялата околност с приказна светлина. Имах усещане, че се намирам във вълшебна страна, луната едва ли не е закрепена хей-там на високия връх, а безкрайната тишина и въздухът който може да се пие, са измислица. Гледах сребърната планина, сребърните каменни бло­кове, сребърните дървета и причудливи сребърни сгради. И ние бяхме посребрени сред сребристия пейзаж. Чувствах се съвместим със фееричната природа и съще­временно съзнавах, как в мен нараства с неудържима сила съзнание за невероятна отговорност. Вече знаех, нося отговорност, която не се дава случайно. Съзнавах, случайности в живота няма. Облегнат назад на дървения стол Учителят наблюдаваше застиналия пейзаж и сякаш не бе тук. Само мигащите му сребърни клепачи издаваха, че е жив. Усетил погледа ми той проговори без да променя позата: 
- Казвал съм ти, търпението е едно от най-силните човешки качества. Знам, искаш да научиш повече, да разкрия пътя, по който те водя, но аз мога да дам наставления, само за това, за което имам разрешение да те въведа в тайните. Трябва да имаш предвид, че съм човек и това, което знам е само малка частица от огромното космично знание. - замлъкна, обърна лице към мен и дълго се взира в очите ми: -Днес електронната система на центъра прие и сравни отпечатъците от пръстите, както и конфигурацията на зениците ти. Един ден сам ще можеш да отваряш входа на космичния център. Днес ти отвори без да искаш врата. 
- Аз ли? - възкликнах изненадан. - Не съм... 
- Да, ти отвори вратата на центъра - продължи без да обръща внимание на думите ми. - Докосна с ръка каменната апаратура, тя възприе капилярната система на пръстите и дланите, друга система уточни конфигурацията на очите, и моментално ги сравни с предварително запаметените в системата твои данни. Те съвпаднаха и вратата се отвори и затвори автоматично, защото нямаше заповед да остане отворена. Твоята мисловна заповед можеше да стори това. 
- Искаш да кажеш, там някъде вътре в планината, действа електронна система, а пръстовите отпечатъци, конфигурацията на очите и гласът дори мислите, които излъчва мозъкът ми са закодирани? Но това можеш да извършиш само ти. Искам да кажа да вложиш моите данни в електронната система. Но за мислите... това невъзможно. Помня разказите ти за Хималаите и за подзе­мията, охранявани от непозната все още електроника за нашия век. Дори в преносимия компютър съм запаметил доста неща от този род, за които искам да те питам. Досещам се, че и тук, като на Хималаите действат подобни електронни системи... 
- Така е - потвърди игуменът. - Електронни системи от този род действат в цял свят. На земята, под земята, в моретата и в небето. Малцина могат да имат съприкосновение с тях. За света на хората това са измислици и фантазии... Колкото до мисловния глас, мога да обясня, като лекар си запознат, мозъкът излъчва определена честота вълни, характерни за всеки индивид. Твоята честота е регистрирана, тя не може да се промени. Системата възприема само две фрази от твоите нареждания "Отвори се! и Затвори се". Ще дойде шестата човешка раса, която ще развие висши мозъчни центрове и тогава над човешките глави ще заблестят космичните центрове... Ти си наченка на шестата подраса и в теб има развити мозъчни центрове, които са свързани с космичния център. Той ще те ръководи в пътя на знанието... 
Исках да попитам, как ще ме ръководят, както до сега - чрез него или по някакъв друг начин. Добре разбирах, в нашата слънчева галактика и не само в нашата има космични центрове, където живеят и работят много по-висши същества от нас, които помагат, но как щях да получа помощ и инструкции от тях? Може би, както ги бе получил и той. Но по какъв начин? Някои ги е дал написани, предадени устно или по неизвестен за мен начин? 
- Нещата следват едно след друго - продължи урока. 
- Първо идва обучението, после изпитанието и накрая знанието. Това, което ти предстои е самоусъвършенстването. Ще можеш да виждаш, да слушаш и да се учиш...Не забравяй, по-късно ще бъдеш напълно сам... Но аз ще бъда навсякъде с теб. Връзката ще бъде мисловна, но реална. Напълно реална. Не забравяй това. А сега нека да поспим. Тялото се нуждае от почивка. - Изправи се, сребриста усмивка се появи на устните. - Лека нощ, Ученико. Запази въпросите за друг път... 
- Лека нощ, Учителю. Благодаря за всичко...

Милан Миланов

Няма коментари:

Публикуване на коментар