събота, 16 януари 2016 г.

АКАШОВА ЛЕТОПИС - НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ

Нашите ат­лан­т­с­ки пра­де­ди се раз­ли­ча­ва­ха от съв­ре­мен­ния чо­век по­ве­че от­кол­ко­то си пред­с­та­вя онзи, който се ог­ра­ни­ча­ва със сво­ите поз­на­ния на­пъл­но вър­ху све­та на сетивата. Тази раз­ли­ка се прос­ти­ра не са­мо вър­ху външността, а съ­що и вър­ху ду­хов­ни­те способности. Техните поз­на­ния и съ­що тех­ни­те тех­ни­чес­ки изкуства, ця­ла­та тях­на кул­ту­ра бе­ше раз­лич­на от това, ко­ето мо­же да се наб­лю­да­ва днес. Ако се вър­нем в ми­на­ло­то в пър­ви­те вре­ме­на на ат­лан­т­с­ко­то човечество, ние ще на­ме­рим ед­на ду­хов­на способност, ко­ято се раз­ли­ча­ва на­пъл­но от нашата. Логическият ум, из­чис­ли­тел­на­та ком­би­на­ци­ята ко­ито по­чи­ва всичко, което се про­из­веж­да днес, са лип­с­ва­ли на пър­ви­те атланци. В за­мя­на на то­ва те има­ха ед­на ви­со­ко раз­ви­та памет. Тази па­мет бе­ше ед­на от тех­ни­те на­й-­из­пък­ва­щи ду­хов­ни способности. Например те не изчисляваха, както, чрез това, че ус­во­ява­ха оп­ре­де­ле­ни правила, ко­ито след то­ва да прилагат. През ат­лан­т­с­ки­те вре­ме на "таб­ли­ца­та на умножението" бе­ше не­що съ­вър­ше­но непознато. Никой не за­пе­чат­ва­ше в своя ум, че 3х4 пра­ви 12. За да се спра­ви в случая, ко­га­то тряб­ва­ше да нап­ра­ви ед­на та­ка­ва сметка, той се ос­но­ва­ва­ше на то­ва, че на­соч­ва­ше ми­съл­та си към съ­щи и по­доб­ни случаи. Той си спомняше, как е би­ло при пре­диш­ни­те случаи. Трябва да изясним, че винаги, ко­га­то в ед­но съ­щес­т­во се раз­ви­ва ед­на но­ва способност, ед­на ста­ра спо­соб­ност из­губ­ва сво­ята си­ла и яснота. В срав­не­ние с ат­лан­ти­еца съв­ре­мен­ни­ят чо­век при­те­жа­ва ло­ги­чес­ки ум, спо­соб­нос­т­та да ком­би­ни­рат ко­ито го превъзхожда. В за­мя­на на то­ва оба­че па­мет­та му е отслабнала. Сега хо­ра­та мис­лят в понятия: ат­лан­ти­ецът мис­ле­ше в образи. И ко­га­то пред не­го­ва­та ду­ша из­ник­ва­ше висш образ, той си спом­ня­ше за тол­ко­ва и тол­ко­ва мно­го по­доб­ни образи, ко­ито ве­че е изживял. Според то­ва той на­соч­ва­ше той сво­ето съждение. Ето за­що в оне­зи вре­ме­на съ­що и вся­ко обу­че­ние бе­ше раз­лич­но от то­ва в по­-къс­ни времена. То не бе­ше раз­че­те­но така, че да въ­оръ­жи де­те­то с правила, да за­ос­т­ри не­говия ум. Напротив жи­во­тът му бе­ше пред­с­та­вен в наг­лед­ни образи, та­ка че по­-къс­но то мо­же­ше да си спом­ни за кол­ко­то е въз­мож­но по­ве­че неща, ко­га­то тряб­ва­ше да дейс­т­ва в те­зи или оне­зи условия. Когато де­тето из­рас­т­ва­ше и из­ли­за­ше в живота, при всичко, ко­ето тряб­ва­ше да върши, то си спомняше, че не­що по­доб­но му е би­ло пред­с­та­ве­но през вре­ме на не­го­во­то учение. То на­й-­доб­ре се справяше, ко­га­то но­ви­ят слу­чай бе­ше по­до­бен на ня­кой такъв, кой­то бе­ше ве­че видяло. При съ­вър­ше­но но­ви ус­ло­вия ат­лан­ти­ецът бе­ше ви­на­ги при­ну­ден да из­пит­ва от­но­во нещата, до­ка­то на съв­ре­мен­ния чо­век мно­го не­ща са му спес­те­ни в то­ва отношение, за­що­то той е въ­оръ­жен с правила. 
Той мо­же да при­ла­га те­зи пра­ви­ла съ­що и в случаи, ко­ито още не е сре- щал. Една та­ка­ва сис­те­ма на въз­пи­та­ни­ето пре­да­ва­ше на це­лия жи­вот не­що еднообразно. В те­че­ние на мно­го дъл­ги пе­ри­оди не­ща­та се вър­ше­ха пос­то­ян­но по съ­щия начин. Вярната па­мет не поз­во­ля­ва­ше да се яви ни- що, ко­ето да при­ли­ча ма­кар и от на­й-­да­ле­че на бър­зи­на­та на на­шия дне­шен прогрес. Хората вър­ше­ха това, ко­ето са "виждали" по-рано. Те не из- мислеха, а си спомняха. Авторитет бе­ше не този, кой­то бе­ше учил много, а кой­то бе­ше пре­жи­вял мно­го и по­ра­ди то­ва мо­же­ше да си спом­ня за мно­го неща. През вре­ме на Атлантската епо­ха би би­ло не­въз­мож­но ня­кой да мо­же да ре­ша­ва вър­ху ня­кой ва­жен слу­чай пре­ди да е стиг­нал до оп­ре­де­ле­на възраст. Хора­та има­ха до­ве­рие са­мо на онзи, кой­то мо­же­ше да пог­лед­не на­зад вър­ху един дъ­лъг опит. Казаното тук не ва­жи за пос­ве­те­ни­те и тех­ни­те школи. Защото по сте­пен­та на тях­но­то раз­ви­тие те из­п­ре­вар­ват тях­на­та епоха. И за при­ема­не­то в та­ки­ва шко­ли ре­ша­ва не възрастта, а обстоятелството, да­ли този, кой­то тряб­ва да бъ­де приет, е до­бил в сво­ите ми­на­ли пре­раж­да­ния способностите, ко­ито му поз­во­ля­ват да при­еме ед­на по­-вис­ша мъдрост. Доверието, ко­ето се оказ­ва­ше на пос­ве­те­ни­те и на тех­ни­те пред­с­та­ви­те­ли през вре­ме на Атлантската епоха, по­чи­ва­ше не на изо­би­ли­ето на тех­ния ли­чен опит, а на въз­рас­т­та на тях­на­та мъдрост. При пос­ве­те­ни­те лич­нос­т­та прес­та­ва да има значение. Той стои из­ця­ло в служ­ба на веч­на­та мъдрост. Ето за­що за не­го съ­що не ва­жи ха­рак­те­рис­ти­ка­та на оп­ре­де­лен пе­ри­од от време. Докато сле­до­ва­тел­но ло­ги­чес­ка­та мис­ли­тел­на спо­соб­ност лип­с­ва­ше още на атлантците/ имен­но на пър­ви­те атлантци/, те има­ха във ви­со­ко раз­ви­та па­мет­на спо­соб­ност нещо, ко­ето пре­да­ва­ше осо­бен ха­рак­тер на тях­но­то действие. 
Обаче със същ­нос­т­та на ед­на чо­веш­ка спо­соб­ност ви­на­ги са свър­за­ни дру­ги способности. Паметта стои по­-б­ли­зо до по­-дъл­бо­ка­та при­род­на ос­но­ва на чо­ве­ка от­кол­ко­то ум­с­т­ве­на­та спо­соб­ност и във връз­ка с нея бяха раз­ви­ти дру­ги способности, ко­ито бя­ха съ­що по­-по­доб­ни на оне­зи по­-нис­ши при­род­ни съ­щес­т­ва от­кол­ко­то съв­ре­мен­ни­те чо­веш­ки ин­с­тин­к­тив­ни способности. Така ат­лан­т­ци­те мо­жа­ха да вла­де­ят това, ко­ето се на­ри­ча жиз­не­на сила. Както днес от ка­мен­ни­те въг­ли­ща се из­в­ли­ча си­ла­та на топлината, ко­ято се из­пол­зу­ва ка­то дви­га­тел­на си­ла при на­ши­те съ­об­щи­тел­ни средства, та­ка ат­лан­т­ци­те разбираха, как да пос­та­вят се­мен­на­та си­ла на жи­ви­те съ­щес­т­ва в служ­ба на тех­ни­те тех­ни­чес­ки уреди. Можем да си със­та­вим ед­на пред­с­та­ва за това, за ко­ето ста­ва ду­ма тук чрез следното. Нека по­мис­лим за ед­но жит­но зърно. В не­го дре­ме ед­на сила. Тази си­ла прави, що­то от жит­но­то зър­но да из­рас­не ця­ло­то жит­но растение, сламка, лис­та и клас. Природата мо­же да съ­бу­ди та­зи на­ми­ра­ща се в зър­но­то сила. 
Съвременният чо­век не мо­же да сто­ри то­ва чрез сво­ята воля. Той тряб­ва да по­сее зър­но­то в зе­мя­та и да ос­та­ви на при­род­ни­те си­ли да про­из­ве­дат събуждането. Атлантиецът мо­же­ше още и не­що друго. Той знаеше, как да направи, за да пре­вър­не си­ла­та на един куп зър­на в тех­ни­чес­ка сила, как­то съв­ре­мен­ни­ят чо­век мо­же да пре­вър­не си­ла­та на топ­ли­на­та от един куп ка­мен­ни въг­ли­ща в ед­на та­ка­ва воля. 
През вре­ме на Атлантската епо­ха рас­те­ни­ята се от­г­леж­да­ха не са­мо за да бъ­дат из­пол­зу­ва­ни ка­то хра­ни­тел­ни сред­с­т­ва­та съ­що за да пос­та­вят дре­ме­щи­те в тях си­ли в служ­ба на съ­об­ще­ни­ята и на индустрията. Както ние има­ме ус­т­ройс­т­ва­та да пре­вър­нем дре­ме­ща­та в ка­мен­ни­те въг­ли­ща си­ла в дви­га­тел­на си­ла на на­шите локомотиви, та­ка и ат­лан­т­ци­те има­ха механизми, ко­ито те отоп­ля­ва­ха - та­ка да се ка­же - с рас­ти­тел­ни се­ме­на и в ко­ито жиз­не­на­та си­ла се прев­ръ­ща в тех­ни­чес­ки из­пол­з­ва­ема сила. Така бя­ха пос­та­ве­ни в дви­же­ние ле­тя­щи­те не на го­ля­ма ви­со­чи­на над зе­мя­та пре­воз­ни средства. Тези пре­воз­ни сред­с­т­ва се дви­же­ха на ед­на височина, ко­ято бе­ше по­-мал­ка от ви­со­чи­на­та на пла­ни­ни­те от Атлантската епо­ха и има ме­ха­низ­ми за управление, чрез ко­ито мо­же­ха да се из­диг­нат над те­зи планини. 
Трябва да си представим, че с нап­ред­ва­не­то на вре­ме­то всич­ки ус­ло­вия на на­ша­та Земя са се изменили. Гореспоменатите пре­воз­ни сред­с­т­ва на ат­лан­т­ци­те би­ха би­ли на­пъл­но не­из­пол­зу­ва­еми в на­ше време. Тяхната из­пол­з­ва­емост по­чи­ва­ше на това, че в то­ва вре­ме въз­душ­на­та обвивка, ко­ято об­г­ръ­ща Земята, бе­ше мно­го по­-гъс­та от­кол­ко­то днес. Дали спо­ред днеш­ни­те на­уч­ни по­ня­тия хо­ра­та би­ха мог­ли да си пред­с­та­вят ед­на та­ка­ва гъс­то­та на въздуха, то­ва не тряб­ва да ни за­ни­ма­ва тук. Науката и ло­гич­но­то мис­ле­не не мо­гат да решат, спо­ред ця­ла­та тях­на същност, ни­ко­га ни­що вър­ху това, ко­ето е въз­мож­но или не. Те имат за да­ча да обяс­нят са­мо това, ко­ето се ус­та­но­вя­ва чрез опи­та и наблюдение. А го­рес­по­ме­на­та­та гъс­то­та на въз­ду­ха е за окул­т­ния опит та­ка здра­во установена, как­то мо­же да бъ­де здра­во ус­та­но­вен днес един се­тив­но да­ден факт. 
Също та­ка здра­во ус­та­но­вен оба­че е мо­же би не­обяс­ни­мия за днеш­на­та фи­зи­ка и хи­мия факт, че през вре­ме на Атлантската епо­ха во­да­та по ця­ло­то ли­це на Земята бе­ше мно­го по­-ряд­ка от­кол­ко­то днес. И бла­го­да­ре­ние на та­зи тънкост, на та­зи ряд­кост ат­лан­т­ци­те мо­же­ха да на­со­чат чрез из­пол­зу­ва­на та от тях си­ла на се­ме­на­та по та­къв на­чин водата, че тя да слу­жи на тех­ни­чес­ки цели, ко­ито днес са невъзможни. Чрез сгъс­тя­ва­не­то на во­да­та е ста­на­ло не­въз­мож­но тя да бъ­де дви­же­на и нап­рав­ля­ва­на по та­къв из­ку­сен начин, как­то то­ва е би­ло въз­мож­но през оне­зи времена. От то­ва из­пък­ва дос­та­тъч­но добре, че ци­ви­ли­за­ци­ята на Атлантическата епо­ха е би­ла ос­нов­но раз­лич­на от нашата. И по­-на­та­тък ста­ва разбираемо, че съ­що и фи­зи­чес­ка­та при­ро­да на един ат­лан­ти­ец е би­ла съ­вър­ше­но раз­лич­на от та­зи на съв­ре­мен­ния човек. Атлантиецът пи­еше ед­на вода, ко­ято мо­же­ше да бъ­де об­ра­бо­те­на от жи­ве­еща­та в не­го­во­то соб­с­т­ве­но тя­ло жиз­не­на си­ла по съ­вър­ше­но раз­ли­чен на­чин от­кол­ко­то то­ва е въз­мож­но в днеш­но­то фи­зи­чес­ко тяло. Ето за­що ста­ва­ше така, че ат­лан­ти­ецът мо­же­ше да из­пол­з­ва по своя во­ля сво­ите фи­зи­чес­ки си­ли съв­сем раз­лич­но от днеш­ния човек. Той раз­по­ла­га­ше та­ка да се ка­же със сред­с­т­ва да ум­но­жа­ва в са­мия се­бе си фи­зи­чес­ки­те сили, ко­га­то се нуж­да­еше от то­ва за из­вър­ш­ва­не на сво­ите действия. Ние мо­жем да си със­та­вим пра­вил­ни пред­с­та­ви за ат­лан­т­ци­те са­мо тогава, ко­га­то знаем, че те има­ха съ­що съ­вър­ше­но дру­ги по­ня­тия за умо­ра­та и из­раз­ход­ва­не­то на си­ли­те в срав­не­ни е със съв­ре­мен­ни­те хора. 
Едно ат­лан­т­с­ко се­ли­ще - то­ва се виж­да ве­че от всич­ко опи­са­но но­се­ше един характер, кой­то в ни­що не при­ли­ча­ше на един мо­де­рен град. На- против в ед­но та­ко­ва се­ли­ще всич­ко бе­ше още във връз­ка с природата. Ние по­лу­ча­ва­ме са­мо един слаб об­раз за това, ко­га­то казваме: в пър­ви­те вре­ме­на на Ат­лан­ти­да - око­ло сре­да­та на тре­та­та под­ра­са ед­но се­ли­ще при­ли­ча­ше на ед­на градина, в ко­ято къ­щи­те се из­г­раж­дат от дървета, кло­ни­те на ко­ито са уви­ти ед­ни в дру­ги по из­кус­т­вен начин. 
Това, ко­ето чо­веш­ка­та ръ­ка из­ра­бот­ва­ше в оне­зи времена, из­рас­т­ва­ше та­ка да се ка­же от природата. И са­мият чо­век се чув­с­т­ву­ва­ше на­пъл­но сро­ден с природата. Ето за­що ста­ва­ше така, че съ­що и об­щес­т­ве­но­то чув­с­т­во бе­ше съ­вър­ше­но раз­лич­но от днешното. Природата е об­ща на всич­ки хора. И това, ко­ето ат­лан­ти­ецът из­г­раж­да­ше на ос­но­ва­та на природата, той го счи­та­ше съ­що та­ка ка­то об­що благо, как­то днеш­ни­ят чо­век мис­ли естествено, ко­га­то счи­та ка­то час­т­но бла­го това, ко­ето не­го­во­то остроумие, не­го­ви­ят ум изработва. Който се за­поз­нае от­б­ли­зо с мисълта, че ат­лан­т­ци­те са би­ли на­да­ре­ни с та­ки­ва ду­хов­ни и фи­зи­чес­ки си­ли и способности, как­ви­то описахме, ще се на­учи съ­що да разбира, че в още по­-с­та­ри вре­ме­на чо­ве­чес­т­во­то по­каз­ва един образ, кой­то на­пом­ня още мал­ко за това, ко­ето днес сме свик­на­ли да виждаме. 
И не са­мо хората, но съ­що и за­оби­ка­ля­ща­та при­ро­да се е из­ме­ни­ла в те­че­ние на времената. Формите на рас­те­ни­ята и жи­вот­ни­те са ста­на­ли други. Цялата зем­на при­ро­да е ми­на­ла през преобразования. Населявани по­-ра­но об­лас­ти на Земята са би­ли разрушени; дру­ги са възниквали. Прадедите на ат­лан­т­ци­те са оби­та­ва­ли вър­ху ед­на из­чез­на­ла част от сушата, глав­на­та об­ласт на ко­ято се е на­ми­ра­ла на юг от днеш­на Азия. В те­ософ­с­ки­те пи­са­ния те се на­ри­чат лемурийци. След ка­то бя­ха ми­на­ли през раз­лич­ни степе­ни на развитието, по­-го­ля­ма част от тях пре­ми­на­ха в упадък. Те ста­на­ха ат­ро­фи­ра­ни човеци, чи­ито по­том­ци и днес още на­се­ля­ват оп­ре­де­ле­ни час­ти на Земята ка­то та­ка на­ре­че­ни ди­ви народи. Само ед­на мал­ка част от ле­му­рийс­ко­то чо­ве­чес­т­во бе­ше спо­соб­на да се раз­ви­ва по-нататък. От нея се об­ра­зу­ва­ха атлантците. Също и по­-къс­но ста­на не­що подобно. По-голямата част от на­се­ле­ни­ето на Атлантида пре­ми­на в упа­дък и са­мо ед­на мал­ка част от не­го про­из­хож­дат та­ка на­ре­че­ни­те арийци, към ко­ито при­над­ле­жи на­ше­то днеш­но кул­тур­но човечество. Според на­име­но­ва­ни­ята да­де­ни от окул­т­на­та наука, лемурийци, ат­лат­ци и арий­ци са ко­рен­ни ра­си на човечеството. Ако си пред­с­та­вим две та­ки­ва ко­рен­ни ра­си пред­хож­да­щи ле­му­рий­ци­те и две след­ва­щи арий­ци­те в бъдеще, по­лу­ча­ва­ме всич­ко 7 ко­рен­ни раси. Винаги ед­на­та пред­хож­да от дру­га­та по начина, как­то бе по­со­че­но по­-го­ре от­нос­но лемурийците, ат­лан­т­ци­те и арийците. И вся­ка ко­рен­на ра­са има фи­зи­чес­ки и ду­хов­ни качества, ко­ито са на­пъл­но раз­лич­ни от предхождащите. Докато нап­ри­мер ат­лан­т­ци­те до­ве­до­ха до осо­бе­но ви­со­ко раз­ви­тие па­мет­та и всичко, ко­ето е свър­за­но с нея, в нас­то­яще­то арий­ци те имат за­да­ча­та да раз­ви­ят мис­ли­тел­на­та спо­соб­ност и то- ва, ко­ето и принадлежи. 
Но съ­що и във вся­ка ко­рен­на ра­са тряб­ва да бъ­дат пре­ми­на­ти раз­лич­ни степени. А имен­но те­зи сте­пе­ни са ви­на­ги 7 на брой. В на­ча­ло­то на пе- риода, кой­то при­над­ле­жи на ед­на ко­рен­на раса, глав­ни­те ней­ни ка­чес­т­ва се на­ми­рат та­ка да се ка­же в ед­но мла­ден­чес­ко състояние; те пос­те­пен­но сти­гат до уз­ря­ва­не и нак­рая съ­що до упадък. Чрез то­ва на­се­ле­ни­ето на ед­на ко­рен­на ра­са се раз­де­ля на 7 подраси. Само че не тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме то­ва така, ка­то че ед­на под­ра­са из­чез­ва веднага, ко­га­то се раз­ви­ва ед­на нова. Всяка ед­на от тях се за­паз­ва още мо­же би дъл­го време, ко­га­то на­ред с нея се раз­ви­ват дру­ги подраси. Така на Земята ви­на­ги жи­ве­ят ед­ни до дру­ги населения, ко­ито по­каз­ват раз­лич­ни сте­пе­ни на развитието. 
Първата под­ра­са на ат­лан­т­ци­те се раз­ви от ед­на мно­го нап­ред­на­ла и спо­соб­на да се раз­ви­ва част на лемурийците. При те­зи пос­лед­ни­те дар­ба­та на па­мет­та се про­яви в ней­ни­те на­й-­пър­ви на­чен­ки и то са­мо в пос­лед­но­то вре­ме на тях­но­то развитие. Трябва да си представим, че един ле­му­ри­ец мо­же­ше на­ис­ти­на да си об­ра­зу­ва пред­с­та­ви за това, ко­ето изживяваше. Той вед­на­га заб­ра­вя­ше от­но­во това, ко­ето си бе­ше представил. Но фактът, че въп­ре­ки то­ва жи­ве­еше в оп­ре­де­ле­на култура, нап­ри­мер има­ше оръдия, пра­ве­ше стро­ежи и т. н., то­ва той дъл­же­ше не на сво­ята соб­с­т­ве­на спо­соб­ност да се об­ра­зу­ва пред­с­тав­ка на ед­на ду­хов­на си­ла в се­бе си, която, ако мо­жем да упот­ре­бим то­зи израз, бе­ше инстинктивна. Само че при то­ва не тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме днеш­ния ин­с­тинкт на животните, а един ин­с­тинкт от дру­го естество. 
В те­ософ­с­ки­те пи­са­ния пър­ва­та под­ра­са на ат­лан­т­ци­те е на­ре­че­на Рмоахали. Паметта на та­зи под­ра­са бе­ше на­со­че­на пре­дим­но вър­ху жи­ви впе­чат­ле­ния на сетивата. Цветовете, ко­ито око­то бе­ше виждало, тонове, ко­ито ухо­то бе­ше чувало, дейс­т­ву­ва­ха след то­ва про­дъл­жи­тел­но вре­ме в душата. Това са из­ра­зи на факта, че Рмоахалите раз­ви­ха чувствата, ко­ито тех­ни­те ле­му­рийс­ки пра­де­ди още не познаваха. Например при­вър­за­нос­т­та към това, ко­ето е би­ло из­жи­вя­но в миналото, при­над­ле­жи към те­зи чувства. 
С раз­ви­ти­ето на па­мет­та бе­ше свър­за­но съ­що то­ва на говора. Докато чо­ве­кът не за­паз­ва­ше още в се­бе си миналото, не мо­же­ше съ­що да ста­ва съ­об­ща­ва­не на из­жи­вя­но­то чрез говора. И по­не­же през пос­лед­но­то време на Лемурия се ро­ди­ха пър­ви­те за­ча­тъ­ци на паметта, то­га­ва съ­що мо­жа да бъ­де пос­та­ве­но на­ча­ло­то на спо­соб­нос­т­та да се на­зо­ва­ва ви­дя­но­то и чутото. Само хора, ко­ито имат спо­соб­нос­т­та на спомена, мо­гат да за­поч­нат не­що с ед­но име, ко­ето е да­де­но на нещо. Ето за­що Атлантската епо­ха е съ­що онази, в ко­ято го­во­рът на­ме­ри сво­ето развитие. И с го­во­ра бе­ше съз­да­де­на ед­на връз­ка меж­ду чо­веш­ка­та ду­ша и не­ща­та на­ми­ра­щи­те се вън от човека. Човекът ро­ди звуч­на­та реч вът­ре в се­бе си; и та­зи звуч­на реч при­над­ле­жи на пред­ме­ти­те на външ­ния свят. Роди се съ­що ед­на но­ва връз­ка меж­ду чо­ве­ка и чо­ве­ка чрез съ­об­ще­ни­ето по пъ­тя на говора. Всичко то­ва бе­ше при Рмоахалите в ед­на още мла­ден­чес­ка форма; оба­че все пак то­ва ги раз­ли­ча­ва­ше по един дъл­бо­ко про­ник­ващ на­чин от тех­ни­те ле­му­рийс­ки прадеди. Но си­ли­те в ду­ши­те на те­зи пър­ви ат­лан­т­ци има­ха още не­що от ро­да на при­род­ни­те сили. Тези чо­ве­ци бя­ха още та­ка да се ка­же срод­ни със за­оби­ка­ля­щи­те ги при­род­ни същества, по­-с­род­ни от­кол­ко­то тех­ни­те следовници. Техните ду­шев­ни си­ли бя­ха още по­ве­че при­род­ни си­ли от­кол­ко­то те­зи на съв­ре­мен­ни­те хора. Така съ­що и звуч­на­та реч, ко­ято те произвеждаха, бе­ше не­що по­доб­но на при­род­ни­те сили. Те не прос­то на­зо­ва­ва­ха нещата, а в тех­ни­те ду­ми се кри­еше ед­на си­ла над нещата, а съ­що и над тех­ни­те себеподобни. Когато се го­во­ри за ед­на въл­шеб­на си­ла на думите, то­га­ва се за­гат­ва за нещо, ко­ето за те­зи хо­ра бе­ше да­ле­че по­-дейс­т­ви­тел­но от­кол­ко­то за съвременността. Когато чо­ве­кът Рмоахал про­из­на­ся­ше ед­на дума, той раз­ви­ва­ше ед­на си­ла по­доб­на на са­мия предмет, кой­то обозначаваше. На то­ва се основа, че ду­ми­те от то­ва вре­ме има­ха ле­чеб­на сила, че те дейс­т­ву­ва­ха бла­гоп­ри­ят­но вър­ху рас­те­жа на растения- та, мо­жа­ха да опи­то­мя­ват жи­вот­ни­те и още дру­ги по­доб­ни действия. Всичко то­ва на­ма­ля все по­ве­че и по­ве­че по си­ла при по­-къс­ни­те под­ра­си на Атлантида. Бихме мог­ли да кажем, че изо­би­ли­ето на си­ли­те по­доб­ни на те­зи на при­род­ни­те се из­гу­би постепенно. Хората от ра­си­те на Рмоахалите чув­с­т­ву­ва­ха то­ва изо­би­лие от си­ли на­пъл­но ка­то един дар на мощ­на­та природа; и то­ва тях­но от­но­ше­ние към при­ро­да­та но­се­ше един ре­ли­гиозен характер. Особено го­во­рът има­ше за тях не­що свещено. И не­въз­мож­на бе­ше ед­на зло­упот­ре­ба с оп­ре­де­ле­ни звуци, в ко­ито се кри­еше ед­на осо­бе­на сила. Всеки чо­век чувствуваше, че та­ка­ва зло­упот­ре­ба би до­нес­ла го­ля­ма в реда. Вълшебството но по­доб­ни ду­ми би се пре­вър­на­ло в не­що противоположно; това, ко­ето из­пол­зу­ва­но по пра­ви­лен начин, би до­нес­ло благословение, при­ло­же­но по прес­тъ­пен на­чин би би­ло във вре­да на причинителя. В оп­ре­де­ле­на не­вин­ност на чув­с­т­во­то Рмоахалите при­пис­ва­ха тях­на­та си­ла по­-мал­ко на се­бе си, от­кол­ко­то нап­ро­тив на дейс­т­ву­ва­ща­та в тях бо­жес­т­ве­на природа. 
Това ста­на ве­че раз­лич­но при Втората под­ра­са /та­ка на­ре­че­ни­те на­ро­ди Тлаватли/. Хората на та­зи под ра­са за­поч­на­ха да чув­с­т­ву­ват тях­на­та лич­на стойност честолюбието, ко­ето при Рмоахалите бе­ше ед­но не­поз­на­то качество. Започна да се про­явя­ва при тях. Споменът се пре­не­се в оп­ре­де­лен сми­съл вър­ху схва­ща­не­то на съв­мес­т­ния живот. Който мо­же­ше да пог­лед­не на­зад вър­ху оп­ре­де­ле­ни дела, изис­к­ва­ше от сво­ите се­бе­по­доб­ни приз­на­ние за това. Той изис­к­ва­ше не­го­ви­те про­из­ве­де­ния да бъ­дат за­па­зе­ни в спомена. И вър­ху то­зи спо­мен за де­ла­та се ос­но­ва­ва­ше съ­що фактът, че ед­на гру­па от свър­за­ни по­меж­ду си хо­ра из­би­ра­ше един за свой ръко- водител. Разви се един вид цар­с­т­вен чин. Даже то­ва приз­на­ние се прос­ти­ра­ше до от­въд смъртта. Споменът за пра­де­ди­те или за онези, ко­ито бя­ха си спе­че­ли­ли зас­лу­ги в живота, се разви. И от то­ва про­из­ле­зе пос­ле при от­дел­ни­те пле­ме­на един вид ре­ли­ги­оз­но по­чи­та­не на умрелите, един култ на прадедите. Този култ се пре­да­де по­-на­та­тък в мно­го по­-къс­ни вре­ме­на и прие на­й-­раз­лич­ни форми. Още при Рмоахалите чо­ве­кът има­ше зна­че­ние дотолкова, до­кол­ко­то в да­ден мо­мент мо­же­ше да се про­яви чрез изо­би­лие на сила. Ако там ня­кой ис­ка­ше приз­на­ние за това, ко­ето бе­ше на пра­вил през из­ми­нали­те дни, той тряб­ва­ше да по­ка­же чрез но­ви дела, че още при­те­жа­ва ста­ра­та сила. Той тряб­ва­ше та­ка да се ка­же да из­ви­ка в спо­ме­на ста­ри­те де­ла чрез нови. Извършено- то ка­то та­ко­ва ня­ма­ше ве­че стойност. Едвам вто­ра­та под­ра­са раз­чи­та­ше та­ка да­ле­че на лич­ния ха­рак­тер на един човек, че взе­ма­ше под вни­ма­ние не­говия ми­нал жи­вот при оцен­ка­та на то­зи характер. 
Едно дру­го пос­лед­с­т­вие на па­мет­на­та спо­соб­ност за съв­мес­т­ния жи­вот на хо­ра­та бе­ше фактът, че се об­ра­зу­ва­ха гру­пи от хора, ко­ито бя­ха свър­за­ни чрез спо­ме­на за об­щи дела. По-рано об­ра­зу­ва­не­то на та­ки­ва гру­пи бе­ше обус­ло­ве­но на­пъл­но от при­род­ни­те сили, от об­щия произход. Човекът не при­ба­вя­ше чрез своите соб­с­т­ве­ни де­ла ни­що към това, ко­ето при­ро­да­та бе­ше нап­ра­ви­ла от него. Сега ед­на сил­на лич­ност съ­би­ра­ше из­вес­тен брой хо­ра за ед­но об­що пред­п­ри­ятие и спо­ме­нът за то­ва об­що де­ло об­ра­зу­ва­ше об­щес­т­ве­ната група. 
Тази фор­ма на об­щес­т­вен съв­мес­тен жи­вот се из­ра­зи ис­тин­с­ки ед­вам в Третата под­ра­са /Толтеки/. Ето за­що хо­ра­та на та­зи ра­са ос­но­ва­ха съ­що пър­во това, ко­ето мо­же да се на­ре­че общественост, пър­ва­та фор­ма на държава. И ръ­ко­вод­с­т­во­то уп­рав­ле­ни­ето на та­зи дър­жа­ва пре­ми­на­ва­ше от пра­от­ци­те на потомците. Това, ко­ето по­-ра­но жи­ве­еше са­мо в па­мет­та на себеподобните, се пре­на­ся­ше се­га от ба­ща­та на сина. Делата на пра­де­ди­те не тряб­ва­ше да бъ­дат заб­ра­ве­ни за це­лия род. В по­том­ци­те още се це­не­ше това, ко­ето пра­де­дът бе­ше извършил. Трябва да бъ­дем са­мо на­яс­но вър­ху факта, че в оне­зи вре­ме­на хо­ра­та дейс­т­ви­тел­но има­ха съ­що си­ла­та да пре­да­ват сво­ите дар­би на потомците. 
Възпитанието бе­ше под­ре­де­но така, че да пред­с­та­вя пред­ва­ри­тел­но жи­во­та в наг­лед­ни образи. А дейс­т­вието на то­ва въз­пи­та­ние по­чи­ва­ше на лич­на­та сила, ко­ято из­ли­за­ше от възпитателя. Той не раз­ви­ва­ше ум­с­т­ве­на­та способност, а дарби, ко­ито има­ха по­ве­че ин­с­тин­к­ти­вен характер. Чрез ед­на та­ка­ва сис­те­ма на въз­пи­та­ни­ето спо­соб­нос­ти­те на ба­ща­та дейс­т­ви­тел­но се пре­да­ва­ха в по­ве­че­то слу­чаи на сина. 
При та­ки­ва ус­ло­вия при тре­та­та под­ра­са лич­ни­ят опит до­би все по­-го­ля­мо значение. Когато ед­на гру­па хо­ра се от­де­ля­ше от друга, тя до­на­ся­ше със се­бе си за ос­но­ва­ва­не­то на но­ва­та об­щ­ност жи­вия спо­мен за това, ко­ето бе­ше из­жи­вя­ла на ста­ра­та сцена. Обаче съ­щев­ре­мен­но в то­зи спо­мен има­ше нещо, ко­ето тя тър­си не на­ми­ра­ше от­го­ва­ря­що на нея, в ко­ето тя не се чув­с­т­ва­ше добре. Поради то­ва тя тър­се­ше не­що ново. И та­ка с вся­ко по­доб­но но­во ос­но­ва­ва­не се по­доб­ря­ва­ха условията. 
И бе­ше не­що естествено, по­-доб­ро­то да на­ме­ри сво­ето подражание. Те- зи бя­ха фактите, на ос­но­ва­та на ко­ито през вре­ме­то на тре­та­та под­ра­са се стиг­на до оне­зи про­цъф­тя­ва­щи държави, ко­ито се опис­ват в те­ософ­с­ка­та литература. И лич­ни­те опитности, ко­ито се добиваха, на­ми­ра­ха под­к­ре­па от стра­на на онези, ко­ито бя­ха пос­ве­те­ни във веч­ни­те за­ко­ни на ду­хов­но­то развитие. Самите сил­ни вла­де­те­ли по­лу­ча­ва­ха посвещението, за да има лич­на­та спо­соб­ност ед­на сил­на опора. Чрез сво­ето лич­но усър­дие и чрез сво­ята лич­на спо­соб­ност чо­ве­кът ста­ва спо­со­бен да бъ­де посветен. Той тряб­ва да раз­вие сво­ите си­ли пос­те­пен­но за­поч­вай­ки от до­лу нагоре, за да мо­же да по­лу­чи след то­ва оза­ре­ни­ето отгоре. Така се ро­ди­ха пос­ве­те­ни­те ца­ре и ръ­ко­во­ди­те­ли на на­ро­ди­те в Атлантида. В тех­ни­те ръ­це има­ше го­ля­ма власт; го­ля­мо бе­ше съ­що и уважението, ко­ето им се оказваше. Обаче в то­зи факт се кри­еше съ­що и при­чи­на­та за упа­дък и разложение. Развитието на па­мет­на­та спо­соб­ност до­ве­де до пъл­нов­лас­ти­ето на личността. Човекът ис­ка­ше да пред­с­тав­ля­ва не­що чрез то­ва свое пълновластие. И кол­ко­то по­-го­ля­ма бе­ше властта, тол­ко­ва по­ве­че ис­ка­ше той да я из­пол­зу­ва за се­бе си, честолюбието, ко­ето се бе­ше развило, се пре­вър­на в из­ра­зен егоизъм. И с то­ва бе­ше да­де­на зло­упот­ре­ба­та със силите. Когато се помисли, как­во мо­же­ха ат­лан­т­ци­те чрез вла­де­ене­то на жиз­не­на­та сила, ще се разбере, че та­зи зло­упот­ре­ба тряб­ва­ше да има мощ­ни последствия. Една ши­ро­ка власт над при­ро­да­та мо­жа да бъ­де пос­та­ве­на в служ­ба на лич­но­то себелюбие. 
Това ста­на в пъ­лен раз­мер чрез Четвъртата под­ра­са /пра-Туранците/. Принадлежащите на та­зи ра­са хора, ко­ито бя­ха за­поз­на­ти с вла­де­ене­то на го­рес­по­ме­на­ти­те сили, ги из­пол­зу­ва­ха мно­го пъти, за да за­до­во­лят сво­ите соб­с­т­ве­ни же­ла­ния и алчност. Обаче из­пол­зу­ва­ни по то­зи начин, те­зи си­ли се раз­ру­ша­ват дейс­т­вай­ки ед­ни вър­ху други. Това е също, как­то ко­га­то кра­ка­та на чо­ве­ка би­ха се дви­жи­ли твър­дог­ла­во напред, до ка­то гор­на­та част на тя­ло­то би ис­ка­ла да вър­ви назад. Такова раз­ру­ши­тел­но дейс­т­вие мо­же­ше да бъ­де въз­п­ре­пятс­т­ву­ва­но са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че в чо­ве­ка се раз­ви ед­на по­-вис­ша сила, ед­на по­-вис­ша способност. А то­ва бе­ше си­ла­та на мисълта. Логическото мис­ле­не дейс­т­ву­ва за­дър­жа­що вър­ху его­ис­тич­ни­те лич­ни желания. 
Произхода на то­ва ло­ги­чес­ко мис­ле­не тряб­ва да тър­сим при Петата подраса /пра-Семитите/. Хората за поч­на­ха да се из­ди­гат над чис­тия спо­мен за ми­на­ло­то и да срав­ня­ват раз­лич­ни­те преживявания. И го­ре­щи­те же­ла­ния бя­ха ре­гу­ли­ра­ни спо­ред та­зи раз­съ­дъч­на способност, въ­об­ще вся­ко ед­но желание. Хората започ­на­ха да смятат, да ком­би­ни­рат чрез раз­ви­та­та раз­съ­дъч­на способност. 
Те се на­учи­ха да ра­бо­тят в мисли. Ако по­-ра­но се от­да­ва­ха на вся­ко ед­но желание, се­га те пър­во се питат, да­ли ми­съл­та мо­же съ­що да одоб­ри же- ланието. Ако хо­ра­та на чет­вър­та­та под­ра­са се нах­вър­ля­ха ди­во в за­до­во­ля­ва­не­то на тех­ни­те желания, те­зи на пе­та­та под­ра­са за­поч­на­ха да се вслуш­ват в един вът­ре­шен глас. А то­зи вът­ре­шен глас дейс­т­ву­ва за­дър­жа­що вър­ху желанията, ма­кар и да не мо­же да уни­що­жи пре­тен­циите на его­ис­тич­на­та личност. Така пе­та­та под­ра­са пос­та­ви под­ти­ка за дейс­т­вие във вът­реш­нос­т­та на човека. 
Човекът ис­ка да уреж­да в та­зи своя вът­реш­ност със се­бе си това, ко­ето има да вър­ши или да изостави. Обаче това, ко­ето бе при­до­би­то във вът­реш­нос­т­та ка­то спо­соб­ност на мисленето, до­ве­де до из­губ­ва­не­то на влас­т­та над при­род­ни­те сили. С то­ва ком­би­ни­ра­що мис­ле­не той мо­же­ше да по­ко­ря­ва са­мо си­ли­те на ми­не­рал­ния свят, но не и жиз­не­на­та сила. Сле- дователно пе­та­та под­ра­са раз­ви мис­ле­не­то за смет­ка на влас­т­та над жиз­не­на­та сила. Но имен­но бла­го­да­ре­ние на то­ва той съз­да­де за­ро­ди­ша за по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на човечеството. Сега личността, себелюбието, его­из­мът мо­жа­ха да бъ­дат кол­ко­то и да е големи; чис­то­то мислене, ко­ето ра­бо­ти на­пъл­но във вът­реш­нос­т­та и не мо­же ве­че да за­по­вяд­ва не­пос­ред­с­т­ве­но на природата, не мо­же да при­чи­ни та­ки­ва уни­що­жи­тел­ни действия, как­то зло­упот­ре­бе­ни­те по­-ра­но сили. От та­зи пе­та под­ра­са бе из­б­рана на­й-­на­да­ре­на­та част, ко­ято на­джи­вя упа­дъ­ка на чет­вър­та­та ко­рен­на ра­са и об­ра­зу­ва за­ро­ди­ша на петата, Арийска раса, ко­ято има за­да­ча да раз­вие на­пъл­но мисли­тел­на­та си­ла с всичко, ко­ето е свър­за­но с нея. 
Хората от Шестата под­ра­са /Акадийци/ раз­ви­ха още по­ве­че мис­лител­на­та си­ла от­кол­ко­то петата. Те се раз­ли­ча­ва­ха от та­ка на­ре­че­ни­те пра­-Се­ми­ти чрез това, че до­ве­до­ха го­рес­по­ме­на­та­та спо­соб­ност до при­ло­же­ние в един по­-ши­рок сми­съл от­кол­ко­то първите. Казано бе, че раз­ви­ти­ето на мис­ли­тел­на­та си­ла не поз­во­ля­ва­ше пре­тен­ци­ите на его­ис­тич­на­та лич­ност да стиг­нат до уни­що­жи­тел­ни действия, ко­ито бя­ха въз­мож­ни при по­-пред­ни­те раси, но че те­зи пре­тен­ции не бя­ха уни­що­же­ни чрез нея. Пра-Семитите уреж­даха пър­во тех­ни­те лич­ни от­но­ше­ния така, как­то им вдъх­ва­ше тях­на­та мис­ли­тел­на способност. На мяс­то­то на прос­ти­те же­ла­ния и по­хо­ти се яви остроумието. Настъпиха дру­ги ус­ло­вия и от­но­ше­ния на жи- вота. Докато пред­хож­да­щи­те ра­си бя­ха склон­ни да приз­на­ят ка­то ръ­ко­во­ди­тел този, чи­ито де­ла се бя­ха за­пе­ча­тали дъл­бо­ко в паметта, или ко­ито мо­же­ше да пог­лед­не на­зад вър­ху един жи­вот на бо­гат спо­мен сега, та­ка­ва ро­ля бе приз­на­та на умния. И ако по­-ра­но бе­ше ме­ро­дав­но това, ко­ето жи­ве­еше в един до­бър спомен, се­га ка­то на­й-­доб­ро се счи­та­ше това, ко­ето на­й-­доб­ре прос­вет­ва­ше на мисълта. По-рано под вли­яни­ето на па­метта хо­ра­та се пре­дър­жа­ха към да­де­но не­що до тогава, до­ка­то то се ока­же­ше ве­че недостатъчно, не­за­до­во­ли­тел­но и тогава. . . в то­зи пос­лед­ния слу­чай се по­лу­ча­ва­ше от са­мо се­бе си, че с ед­но но­ва­тор­с­т­во про­ник­ва­ше онзи, кой­то бе­ше в със­то­яние да по­мог­не при един недостатък. Обаче под въз­дейс­т­ви­ето на мис­ли­тел­ната спо­соб­ност се раз­ви ед­на жаж­да за но­ва­тор­с­т­во и за изменение. Всеки ис­ка­ше да про­ка­ра това, ко­ето не­го­вия ум му подсказваше. Ето за­що в пе­та­та под­ра­са за­поч­на­ха да се явя­ват нес­по­кой­ни състояния, ко­ито в шес­та­та до­ве­до­ха до там, че се по­чув­с­т­ва не­об­хо­ди­мос­т­та сво­ен­рав­но­то мис­ле­не на от­дел­ния човек, да бъ­де пос­та­ве­но под об­щи закони. Блясъкът в дър­жа­ва­та на тре­та­та под­ра­са по­чи­ва­ше на това, че об­щи­те спо­ме­ни про­из­веж­да­ха ред и хармония. В шес­та­та под­ра­са то­зи ред тряб­ва­ше да бъ­де про­из­ве­ден чрез из­мис­ле­ни закони. Така в та­зи шес­та под­ра­са тряб­ва да тър­сим про­из­хо­да не на прав­ни­те и за­кон­ни разпореждания. И през вре­ме на тре­та­та под­ра­са ста­ва­ше от­де­ля­не­то на ед­на гру­па хо­ра са­мо тогава, ко­га­то та­ка да се ка­же тя бе­ше из­т­лас­ка­на от общността, за­що­то тя не се чув­с­т­ву­ва­ше доб­ре сред съ­щес­т­ву­ва­щи­те чрез спо­ме­на състояния. В 6-та под­ра­са то­ва бе­ше съв­сем различно. Властву- ващата мис­ли­тел­на си­ла тър­се­ше но­во­то ка­то такова, тя под­буж­да­ше към пред­п­ри­ятия и но­ви основания. Ето за­що Акадийците бя­ха един на­род из­пит­ващ ра­дост да пред­п­ри­емат не­що ново, да колонизират. Особено тър­го­ви­ята тряб­ва­ше да под­х­ран­ва но­во­раз­ви­ва­ща­та се мис­ли­тел­на и раз­съ­дъч­на способност. 
При Седмата под­ра­са /Монголите/ съ­що та­ка се раз­ви мис­ли­тел­на­та способност. Обаче в нея бя­ха ос­тана­ли ка­чес­т­ва на пре­ди­ду­щи­те раси, а имен­но на 4-та подраса, в мно­го по­-си­лен раз­мер от­кол­ко­то при 5та и 6та. Те ос­та­на­ха вер­ни на чув­с­т­во­то за спомена. И та­ка те стиг­на­ха до убежде- нието, че на­й-с­та­ро­то е най-умното, това, ко­ето мо­же да се за­щи­та­ва пред мис­ли­тел­на­та спо­соб­ност най-добре. Те съ­що из­гу­би­ха влас­т­та над жиз­не­ни­те сили; оба­че това, ко­ето се раз­ви в тях ка­то си­ла на мисълта, има­ше са­мо­то не­що от при­род­на­та мощ на жиз­не­на­та сила. Вярно е, че те бя­ха из­гу­би­ли влас­т­та над живота, оба­че ни­ко­га не­пос­ред­с­т­ве­на­та на­ив­на вя­ра в та­зи власт. За тях та­зи власт бе­ше ста­на­ла те­хен Бог, по по­ръ­че­ни­ето на кой­то вър­ше­ха всичко, ко­ето счи­та­ха за правилно. Така за тех­ни­те съ­сед­ни на­ро­ди­те из­г­леж­да­ха ка­то об­се­бе­ни от та­зи тайн­с­т­ве­на си­ла и се от­да­ва­ха със сля­по доверие. Техните по­том­ци в Азия и в ня­кои ев­ро­пейс­ки об­лас­ти по­ка­за­ха и още по­каз­ват та­зи особеност. 
Посадената в хо­ра­та мис­ли­тел­на спо­соб­ност мо­жа да дос­тиг­не сво­ята пъл­на стойност в раз­ви­ти­ето ед­вам тогава, ко­га­то тя по­лу­чи един нов под­тик в 5-та, ко­рен­на раса. 4-та ко­рен­на ра­са мо­же­ше да пос­та­ви та­зи спо­соб­ност са­мо в служ­ба на това, ко­ето бе­ше въз­пи­та­но в нея чрез дар­ба­та на паметта. 5-та дос­тиг­на пър­во до та­ки­ва фор­ми на живота, за ко­ито спо­соб­нос­т­та на мис­ле­не­то е ис­тин­с­ки­ят инструмент.




Рудолф Щайнер

Няма коментари:

Публикуване на коментар