Нямахме намерение да оспорваме евангелията. Просто за кой ли път ги преглеждахме много внимателно с надеждата да отсеем истината, да я извадим от контекста на преданията и митовете, в който е вместена. И още нещо, търсехме пасажи, които да съдържат конкретна информация и да потвърждават, че Исус е бил женен за жената, известна като Мария Магдалина. Дори това да бе така, едва ли е казано направо. Ето защо съзнавахме, че трябва да четем между редовете, да запълваме белите петна, да „дописваме“ някои пропуски, да видим какво се крие зад някои намеци и препратки, които, меко казано, бяха твърде мъгляви. Трябваше да открием не само доказателства за този брак, но и обстоятелствата, довели до него. Ето защо решихме да търсим отговора на няколко тясно преплетени въпроса. Започнахме от най-очевидния:
Има ли в евангелията доказателства — преки или косвени, които да ни навеждат на мисълта, че Исус наистина е бил женен?
Дори и да ги има, те, естествено, не са изложени черно на бяло. От друга страна обаче, което е по-странно и по-важно, отколкото ни се струва на пръв поглед, в писанията на евангелистите никъде не е казано направо и че Исус не е бил женен. Както изтъква д-р Гежа Вермеш от Оксфордския университет: „Евангелията пазят пълно мълчание относно семейното положение на Исус… Това е твърде необичайно за евреин от онова време, ето защо въпросът заслужава да бъде проучен.“
Евангелистите отбелязват, че мнозина от учениците на Исус — например Петър — са женени. Пък и самият Исус никъде не проповядва безбрачие, обратното, в евангелие от Матей заявява: „Не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: «Затова ще остави човек майка и баща и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът»?“ (19:4-5). Подобни думи трудно се връзват с обет за безбрачие. А щом Исус не е проповядвал безбрачие, нямаме причини да предполагаме, че е живял сам. Според юдейската традиция от онова време не само е нещо обичайно, но дори е задължително мъжът да е семеен. Освен в някои общини на есеите почти навсякъде безбрачието е осъждано най-строго. В края на I в. един еврейски писател дори сравнява предумишленото безбрачие с убийството и явно не само той отстоява този възглед. За бащата евреин е задължително да намери на сина си жена точно както и да го обреже.
Ако Исус не е бил женен, това е щяло да буди подозрения и да бие на очи, да привлича вниманието. Като несемеен той е щял да се откроява сред съвременниците си. В случай че наистина не е имал жена, все в някое от евангелията щеше да бъде отбелязано това съществено отклонение от обичая. Ако Исус в действителност не е бил женен, както започва да се твърди по-късно, как тогава да си обясним, че това не е отразено никъде? Ето защо сме склонни да мислим, че що се отнася до брака, Исус е следвал общоприетите норми на поведение от онова време, тоест бил е женен. Просто няма друго логично обяснение за мълчанието на евангелистите по въпроса. Този извод е обобщен от един уважаван съвременен теолог по следния начин:
Като знаем от историята каква е била културната традиция… е малко вероятно Исус да не е бил женен, и то много преди да се нагърби с учителската си мисия. Ако е отстоявал целибата, е щял да предизвика смут, реакция, която все някъде е щяла да бъде отбелязана. Фактът, че в евангелията изобщо не се споменава Исус да е бил женен, е довод не против предположението, че е имал жена, а в полза на него; ако в ония времена е бил несемеен или е проповядвал сред евреите доброволно безбрачие, това е щяло да прозвучи толкова необичайно, че е щяло да привлече вниманието и да предизвика какви ли не коментари.
Хипотезата, че Исус е бил женен, става още по-правдоподобна покрай факта, че евангелистите често го наричат „рави“. Възможно е, разбира се, терминът да е използван в най-широкия си смисъл — учител. Но начетеността на Исус, познанията, които той проявява пред старейшините в Храма, показват, че той едва ли е бил какъв да е учител и че вероятно е бил обучаван специално за равин. Това съответства и на евангелските сказания, според които Исус е равин в тесния смисъл на думата. В такъв случай обаче той със сигурност е бил женен, тъй като според Мишна, еврейския кодекс с религиозно-юридически правила, „неженен мъж не може да бъде учител“.
В Четвърто евангелие има пасаж, където се разказва за сватба, може би за сватбата на самия Исус. Става дума естествено за сватбата в Кана, един доста популярен епизод. Колкото и да ни е познат обаче, той ни изправя пред някои съществени въпроси, над които си заслужава да помислим.
От евангелието от Йоан излиза, че сватбата е била доста скромна, съвсем според обичаите на селата, не се уточнява и кои са младоженката и младоженецът. Исус е „поканен“ специално — нещо донякъде необичайно, тъй като той още не е тръгнал да изпълнява мисията си. Още по-необичайното обаче е, че на сватбата е и майка му — присъствие, което не е обяснено никъде и сякаш се подразбира от само себе си.
И още нещо, майка му не само му подсказва, а направо му нарежда да набави вино. Държи се така, сякаш е домакиня: „И като се привърши виното, каза Иисусу майка Му: вино нямат. Иисус й казва: какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми“ (Йоан. 2:3-4). Тя обаче не обръща внимание на възраженията му. „Майка Му рече на служителите: каквото ви каже, сторете“ (Йоан. 2:5). И те начаса й се подчиняват, сякаш са свикнали да изпълняват заповедите и на Мария, и на Исус.
Въпреки очевидния му опит да не я послуша майка му надделява и Исус извършва първото си голямо чудо: превръща водата във вино. Хронологично до този епизод никъде в евангелията не се споменава той да е проявявал способностите си и майка му няма откъде да знае за тях. Но дори и да е знаела, защо синът й ще ги проявява в такава битова ситуация? Защо Мария ще отправя такава молба към сина си? И още по-важно, защо двама от „гостите“ на сватбата ще се нагърбват да осигуряват вино, нещо, което според обичаите върши домакинът? Освен, разбира се, ако сватбата в Кана не е сватба на самия Исус. В такъв случай наистина е негова грижа всички да имат вино.
Съществуват и други доказателства, че това е сватбата на самия Исус. Веднага след чудото старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино… и _повика младоженеца_, и му каза: всеки човек слага първом доброто вино и, когато се понапият, тогава по-долното, а _ти_ си запазил доброто вино досега“ (Йоан. 2:9-10). Тези думи явно са отправени към Исус. Ала според евангелието са адресирани към „младоженеца“. Очевидният извод е, че Исус и младоженецът са един и същи човек.
Жената на Исус
Ако Исус е бил женен, споменава ли се някъде в евангелията коя е неговата жена?
На пръв поглед има две вероятности — две жени, които наред с майка му според евангелистите са неизменно до него. Едната е Мария Магдалина от селището Мигдалил, или Магдала в Галилея. И в четирите евангелия ролята на тази жена е крайно неясна и сякаш нарочно е замъглена. В разказите на Марко и Матей е спомената по име едва към края и се появява чак в Юдея по времето, когато Исус е разпънат. Посочена е сред учениците му. В евангелие от Лука обаче за нея се говори сравнително по-рано, в началото на проповедничеството на Исус, още когато той е в Галилея. Тоест явно го е съпътствала от Галилея до Юдея, а ако не е била с него, очевидно се е местела често от едната провинция в другата. Това ни навежда на мисълта, че е била омъжена за някого. В Палестина от времето на Исус е немислимо неомъжена жена да пътува сама, а камо ли с религиозен учител и неговите сподвижници. Този озадачаващ факт явно лежи в основата на доста предания. Според едни Мария Магдалина е жена на някой от учениците на Исус. В такъв случай обаче преклонението й пред Исус и техните близки отношения щяха да породят съмнения, а дори и обвинения в прелюбодеяние.
Въпреки ширещото се мнение никъде в евангелията не се казва, че Мария Магдалина е проститутка. Когато името й се споменава за пръв път в евангелие от Лука, тя е описана като жена, „от която бяха излезли седем бяса“. Общоприето е да се смята, че в този стих е описано как Исус прогонва злите духове и как преди това Мария Магдалина е била обладана от нечистата сила. Не е изключено обаче да става дума за някакво покръстване, за ритуал на посвещаване. Така например в култа към Ищар, или Астарта, Богинята майка, има седем степени на посвещаване. Може би, преди да се присъедини към Исус, Магдалина е изповядвала този култ. Магдала, или Мигдалил, ще рече „селото на гълъбите“ и има доказателства, че там наистина са били отглеждани гълъби за жертвоприношения. А гълъбът е свещеният символ на Астарта.
Една глава, преди да спомене за Мария Магдалина, Лука говори за жена, която маже с миро Исус. И Марко описва подобна случка, където жената също не е назована. И двамата евангелисти не я отъждествяват с Мария Магдалина. Лука обаче казва, че тя е „грешница“. Вече по-късно библеистите отсъждат, че грешницата е Магдалина, понеже от нея „са излезли седем бяса“. Въз основа на това Мария Магдалина и грешницата са смятани за една и съща жена. Не е изключено това да отговаря на истината. Ако Магдалина е била езичница, тя автоматично става „грешница“ не само за Лука, но и за по-късните църковници.
Ала дори и да е била „грешница“, тя е нещо повече от „обикновена проститутка“ в традиционния смисъл. Явно е заможна. Според Лука например сред приятелките й е съпругата на високопоставен царедворец на Ирод — „на домакина Иродов“, и заедно с нея и с други жени „услужваха на Иисус с имотите си“. Жената, помазала с миро Исус, също е богата. В евангелие от Марко се подчертава, че мирото и елеят са много скъпи.
Целият епизод с помазването на Исус явно има твърде важни последици. Иначе защо евангелистите ще наблягат толкова много на него? Изглежда, става дума не просто за някакъв импулсивен спонтанен жест, а за добре подготвен ритуал. Да не забравяме, че помазването по традиция е запазено право само на царете, а също на „истинския Месия“, което ще рече „помазан“. Оттук следва изводът, че чрез това помазване Исус вече наистина става Месия. А жената, възложила му тази свещена роля, едва ли е случайна.
При всички положения към края на мисионерството на Исус Мария Магдалина вече има огромно значение. И в трите синоптични евангелия името й неизменно оглавява списъка на жените, следващи Исус, точно както Симон, или Петър, е посочван винаги пръв измежду мъжете, ученици на Спасителя. И естествено тъкмо Мария Магдалина вижда първа след разпятието, че гробът му е празен, тъкмо на нея той най-напред разкрива, че е възкръснал.
Във всички евангелия Исус се държи с Мария Магдалина както с никой друг, не крие предпочитанията си към нея, което вероятно е породило у другите му ученици известна ревност. Ето защо са очевидни опитите в по-късните предания да се очерни ако не името й, то поне нейното минало. Представянето й като блудница вероятно е нещо като отмъщение към жената, по-близка с Исус от всеки друг: все пак човешко е останалите да са й завиждали. Ако другите „християни“, живели по времето на Исус или след това, са ревнували Мария Магдалина за необикновените й отношения с техния духовен водач, вероятно е имало опити значението й да бъде принизено. Дори днес я смятаме за грешница, а през Средновековието поправителните домове за разкаяли се проститутки се наричат „магдалини“. Ала от евангелията личи, че жената, дала името на тези институции, не заслужава да бъде позорена.
Каквато и да е ролята й в евангелията, тя не е единствената „претендентка“ за съпруга на Исус. Има още една жена, чието присъствие е най-осезаемо в четвъртото евангелие и която е известна като Мария от Витания, сестрата на Марта и Лазар. И тя, и семейството й определено са много близки с Исус. И те са заможни и в едно от скъпите предградия на Йерусалим имат къща, достатъчно голяма, за да побере Учителя и всичките му сподвижници. И още нещо, от епизода с Лазар личи, че в къщата има и гробница, невероятен лукс за времето на Исус, от който се вижда, че семейството не само е богато, но явно е и със знатно потекло. В библейски Йерусалим, пък и във всеки днешен град земята струва скъпо и само на малцина им е по джоба да притежават семейна гробница.
Когато в Четвърто евангелие Лазар се разболява, Исус е извън Витания и е отседнал за няколко дни с учениците си край река Йордан. Макар да научава за това, остава там още два дни — доста необичайна реакция, — след което се връща във Витания, където Лазар вече лежи в гроба. Марта се втурва насреща му с виковете: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми“ (Йоан. 11:21). Твърде странно твърдение: как така, ако Исус е присъствал физически там, мъжът е нямало да умре? Случката обаче е показателна с това, че Марта посреща Исус сама. Би могло да се очаква, че и сестра й ще е с нея. Ала Мария си стои вкъщи и излиза едва след като Исус й нарежда. Епизодът донякъде е изяснен в „тайното“ евангелие от Марко, намерено от професор Мортън Смит и цитирано по-горе. В укритите пасажи от Марко Мария все пак излиза от къщата още преди Исус да й е заповядал, и веднага получава гневните укори на учениците, които Спасителят е принуден да успокои.
Има логика в това Мария да си стои вкъщи, когато Исус идва във Витания. Според еврейските обичаи тя е в „шивех“, траур. Но защо не отива заедно с Марта да посрещне Исус? Съществува едно-единствено обяснение: според тогавашните еврейски закони жена в траур няма право да напуска къщата, освен ако не я накара мъжът й. В тази случка поведението на Исус и Мария от Витания се вмества изцяло в еврейските изисквания към съпруга и съпругата от онова време.
Съществува още едно доказателство, че Исус може би е бил женен за Мария от Витания. То се появява сякаш ни в клин, ни в ръкав в евангелие от Лука:
И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си.
Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му.
А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й, прочее, да ми помогне.
Иисус й отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме. Лука. 10:38-42
От молбата на Марта личи, че Исус е имал някакво влияние върху Мария. По-важни са обаче думите на Исус. Във всеки друг контекст човек без колебание ще разтълкува отговора му като намек за брак. При всички положения от него личи, че Мария от Витания е не по-малко ревностна ученичка на Исус, отколкото Магдалина.
Има основателни причини да смятаме, че Мария Магдалина е жената, помазала Исус. А дали Мария Магдалина всъщност не е Мария от Витания, сестрата на Марта и Лазар? Дали тези жени, които в евангелията се появяват в три различни контекста, не са едно и също лице? Църковниците от Средновековието явно са смятали така, същото становище е намерило отражение и в народните предания. На това мнение са и повечето съвременни библеисти. Съществуват множество доказателства в подкрепа на подобна гледна точка.
В евангелията и от Матей, и от Марко, и от Йоан се подчертава, че Мария Магдалина е присъствала на разпъването на Исус. В никое от тях обаче не се споменава, че там е била и Мария от Витания, нещо твърде странно за такава пламенна последователка на Исус. Звучи неправдоподобно тя — да не говорим за брат й Лазар — да не са присъствали в този върхов момент от живота на Исус. Подобен пропуск е необясним и алогичен, освен ако Мария от Витания, разбира се, не е упомената в евангелието под друго име — Магдалина. В случай че Мария Магдалина и Мария от Витания са една и съща жена, е повече от ясно, че и Мария от Витания е била на разпъването.
И така Мария Магдалина може да бъде отъждествена с Мария от Витания, а също с жената, помазала Исус. В Четвърто евангелие е посочено, и то недвусмислено, че Исус е помазан от Мария от Витания:
Беше болен някой си Лазар, от Витания, от градеца на Мария и сестра й Марта.
(А Мария, чийто брат бе болен, беше оная, която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си) Йоан. 11:1-2
В следващата глава отново се казва:
Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите.
Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата.
Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото. Йоан. 12:1-3
Тоест пределно ясно е, че Мария от Витания и жената, помазала Исус, са едно и също лице. Макар и да не е много сигурно, не е изключено тази жена да е и Мария Магдалина. С други думи, ако Исус е бил семеен, има само една жена, която би могла да му е съпруга: жена, която често е споменавана в евангелията с различни имена и в различни роли.
Любимият ученик
Ако Мария Магдалина и Мария от Витания са една и съща жена и тази жена е съпруга на Исус, излиза, че Лазар е негов шурей. Има ли в евангелията доказателства, че той наистина му е роднина?
Лазар не е посочен по име в евангелията от Лука, Матей и Марко, макар че и Марко е описал възкресяването му и по-късно този пасаж е бил заличен. Така че Лазар ни е познат само от Четвърто евангелие — евангелие от Йоан. От него обаче става ясно, че се е ползвал с привилегировано положение, което не се ограничава единствено с възкресяването му от мъртвите. И в тази, и в доста други случки Лазар е представен като човек, по-близък с Исус дори от учениците му. Но колкото и да е странно, не е посочен сред тях.
За разлика от Христовите ученици над него тегне реална опасност. Според Четвърто евангелие, след като решават да се отърват от Исус, „първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря“ (Йоан. 12:10). Явно той по един или друг начин се е застъпвал за своя Учител, което невинаги важи за някои от другите му ученици. На теория само по силата на този факт Лазар също се превръща в негов ученик — въпреки това обаче не е посочен като такъв. Не се споменава и да е присъствал на разпятието, с което на пръв поглед е проявил черна неблагодарност към човека, комуто буквално дължи живота си. Освен ако, разбира се, не се е укрил заради заканите, отправени към него. Странното обаче е, че оттук нататък името му не се споменава никъде в евангелията. Той сякаш изчезва вдън земя. Но дали наистина е така? Опитахме се отново да открием нещо за Лазар.
След тримесечния си престой във Витания Исус отива със своите ученици на река Йордан, която е само на ден път от градеца. При него идва човек, който му съобщава, че Лазар е болен, но който не назовава младежа по име. Обратното, той описва болния като „оня, когото обичаш“ (Йоан. 11:3). Исус посреща новината доста необичайно. Вместо начаса да иде и да помогне на човека, когото обича, той отсича нехайно: „Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий“ (Йоан. 11:4). И ако думите му са озадачаващи, действията му са още по-странни: „А когато чу, че е болен, престоя два дни в мястото, дето се намираше“ (Йоан. 11:6). Накъсо, остава още цели два дни на Йордан въпреки тревожната вест, която е получил. Накрая решава все пак да се върне във Витания, като казва на учениците си нещо, което е в пълен разрез с предишните му думи: че Лазар е мъртъв. Въпреки това не е особено загрижен и заявява недвусмислено, че „смъртта“ на Лазар е подчинена на някаква цел и че всички трябва да се съобразяват с тази цел: „Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя“ (Йоан. 11:11). А четири стиха по-долу всъщност признава, че цялата работа е инсценирана и внимателно подготвена отнапред: „Ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него“ (Йоан. 11:15). Подобно поведение наистина е необичайно, още по-необичайна обаче е реакцията на Христовите ученици: „Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците си: да идем и ние да умрем с Него“ (Йоан. 11:16). Какво значи това? Ако Лазар наистина е мъртъв, учениците едва ли смятат да извършат масово самоубийство. Как да си обясним и блаженото нехайство на Исус, безразличието, с което посреща вестта, че Лазар е болен, и спокойствието, с което остава на Йордан, вместо да се върне незабавно във Витания?
Както подчертава и професор Мортън Смит, обяснението вероятно се крие в някакъв горе-долу обичаен ритуал на посвещаване в „тайнствено учение“. Смит доказва, че подобно посвещаване и обредите, свързани с него, са доста разпространени в Палестина от времето на Исус. Те често включват символична смърт и прераждане, обозначавани именно с тези имена; усамотяване в гроб, олицетворяващ за преродения майчината утроба; ритуал, често наричан кръщаване и свеждащ се до това, че посвещаваният бива потапян символично във вода; чаша вино, отъждествявано с кръвта на пророка или магьосника, ръководещ церемонията. Отпивайки от виното, ученикът символично се слива със своя учител в мистично „единство“. Твърде показателно е, че св. Павел обяснява точно с тези думи целта на кръщаването. По време на Тайната вечеря Исус също използва тези фрази.
Както изтъква професор Смит, с мисионерството си Исус се доближава много до магьосниците, лечителите и чудотворците от своята епоха. И в четирите евангелия той непрекъснато се среща тайно с хора, които смята да лекува или с които разговаря насаме. После често ги моли да не издават какво се е случило. А колкото до обикновените хора, с тях Исус говори най-често с алегории и притчи.
Както се убеждаваме, докато Исус е на река Йордан, Лазар явно се е подложил на типичен ритуал за посвещаване, включващ както повечето обреди от този род символично възкръсване и прераждане. В тази светлина желанието на учениците да „умрат с Него“, както и странното равнодушие на Исус към болестта на Лазар вече имат съвсем логично обяснение. Е, да, Мария и Марта, пък и доста други хора са силно разтревожени, но те вероятно просто не са наясно за какво става дума. Или пък по време на посвещаването е допусната някаква грешка, както в ония времена се е случвало доста често. Или пък цялата случка е умело инсценирана, нещо, за което са знаели малцина.
Ако наистина става въпрос за ритуално посвещаване, Лазар очевидно е предпочетен пред другите и пръв измежду учениците е посветен, което неминуемо му е навлякло завистта на останалите. Но защо е избран точно този дотогава неизвестен мъж от Витания? Защо точно той е предопределен за нещо, в което учениците толкова искат да го последват? Защо след време мистично ориентирани „еретици“ като карпократите отделят такова внимание на този въпрос? И защо целият епизод е махнат от евангелието от Марко? Може би защото Лазар е „оня, когото Иисус обича“ повече от другите ученици? Или понеже той има с Исус по-особени отношения — например му е шурей? Вероятно и двете, вероятно Исус е опознал и е обикнал Лазар тъкмо защото той му е шурей. При всички положения тази обич непрекъснато се изтъква. Когато Исус се връща във Витания и се просълзява — или най-малкото, се прави, че се просълзява, за мъртвия Лазар, юдеите повтарят думите на човека, пратен от сестрите на Лазар да съобщи скръбната вест: „Гледай, колко го е обичал!“ (Йоан. 11:36).
Авторът на Четвърто евангелие, където е описана случката с Лазар, никъде не говори за себе си като за „Йоан“. Всъщност изобщо не съобщава кой е. Но непрекъснато повтаря, че е „ученик, когото Иисус обичаше“ и намеква недвусмислено, че е предпочитан измежду другарите си. На Тайната вечеря най-открито показва личната си близост с Исус, който единствено на него доверява точно как ще бъде предаден:
А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови.
Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за когото говори.
Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е?
Иисус отговори: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. И, като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот. Йоан. 13:23-26
Кой ли е този „любим ученик“, въз основа на чийто разказ е написано Четвърто евангелие? По всичко личи, че това всъщност е Лазар — „ученикът, когото Иисус обичаше“. Тоест излиза, че Лазар и „любимият ученик“ са един и същи човек и че зад името „Йоан“ всъщност се крие Лазар. Изводът просто се набива на очи. Още повече че не само ние сме стигнали до него. Според професор Уилям Браунлий, един от най-известните библеисти и специалисти по свитъците от Мъртво море: „От някои пасажи в Четвърто евангелие се вижда… че любимият ученик е Лазар от Витания.“
Ако Лазар и „любимият ученик“ са един и същи човек, се изясняват и доста несъответствия: например това, че Лазар сякаш изчезва от Светото писание и не присъства на разпятието. Защото, в случай че Лазар е едно и също лице и е бил на разпятието, тъкмо на него Исус би поверил да се грижи за майка му. Той отправя тази молба с думи, с каквито един човек би се обърнал към шурея си:
А Иисус, като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти!
После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си. Йоан. 19:26-27
Последните думи от този цитат са особено показателни: останалите ученици са напуснали домовете си в Галилея и на практика нямат къщи, за разлика от Лазар, който притежава дом — същия онзи дом във Витания, където Исус е свикнал да отсяда.
След като първосвещениците решават да погубят и Лазар, той вече не е споменат по име никъде в евангелието. Сякаш изчезва вдън земя. Но ако наистина е „любимият ученик“, всъщност изобщо не е изчезнал и придвижването и действията му могат да бъдат проследени чак до края на Четвърто евангелие. В последната му глава отново има една твърде интересна случка, заслужаваща внимание: Исус предрича смъртта на Петър и му нарежда да го „последва“:
А Петър, като се обърна, вижда, че върви подире му ученикът, когото Иисус обичаше, и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му и рекъл: Господи, кой ще Те предаде?
Него като видя, Петър дума на Иисуса: Господи, а тоя — какво?
Иисус му казва: ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми.
И се разнесе тая дума между братята, че тоя ученик няма да умре. Но Иисус му не рече, че няма да умре, но: ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е?
Този е ученикът, който свидетелствува за тия неща и ги написа; и знаем, че свидетелството му е истинско. Йоан. 21:20-24
Въпреки мъглявия език смисълът на пасажа в общи линии е ясен. „Любимият ученик“ получава изрично указание да чака завръщането на Исус. А в самия текст съвсем недвусмислено се подчертава, че това завръщане не трябва да се тълкува в преносен смисъл, като „Второ пришествие“. Обратното, в него се намеква за нещо много по-прозаично: че след като разпрати другите си последователи по света, Исус скоро ще се върне с някаква специална заръка за своя „любим ученик“, сякаш за да уточни с него нещо конкретно и да му възложи нещо за в бъдеще.
В случай че „любимият ученик“ е Лазар, подобна уговорка, за която не знаят другите сподвижници на Исус, все пак има прецедент. Седмица преди да бъде разпънат, Исус се подготвя за победоносното си завръщане в Йерусалим и за да го стори в съответствие с пророчествата на Стария завет за появата на Месия (Захария. 9:9-10), трябва да си набави ослица. В евангелие от Лука той праща двама свои ученици във Витания със заръката да доведат животното и да кажат на собственика му, че „господарят има нужда от него“. Когато всичко се сбъдва точно както го е предвидил Исус, мнозина го смятат за нещо като чудо. Но дали наистина има чудо? Или става дума за старателно подготвен план? И дали човекът във Витания, дал ослицата в уреченото време, не е Лазар?
Такъв естествено е изводът на д-р Хю Шонфийлд*. Той доказва убедително, че Исус е възложил подготовката около тържественото си завръщане в Йерусалим на Лазар и че другите ученици не са знаели за това. Ако наистина е така, излиза, че сред последователите на Исус е имало тесен кръг от хора, които са му помагали и са му съдействали, или семейство, което единствено се е ползвало с доверието на своя учител. Според д-р Шонфийлд в този кръг влиза и Лазар. Това негово становище съвпада с твърдението на професор Смит, че Лазар е предпочитан пред останалите заради своето посвещаване, или символична смърт във Витания. Не е изключено градецът да е бил култово средище, място, където единствен Исус е ръководел ритуалите. В случай че наистина е така, това обяснява и защо името „Витания“ се среща толкова често в нашето изследване. Братството на монасите от Сион нарича „арката“ си в Рен Льошато Витания. Явно по молба пак на братството Сониер дава и на своята вила това име.
При всички положения тайната уговорка, според която „мъжът от Витания“ дава ослицата, проличава отново и в загадъчния край на Четвърто евангелие, където Исус нарежда на „любимия си ученик“ да чака завръщането му. Човек остава с впечатлението, че те двамата имат да се разбират нещо, например кой ще се грижи за семейството на Исус. По време на разпъването си той вече е поверил майка си на грижите на своя „любим ученик“. В случай че е имал жена и деца, вероятно е щял да помоли пак него да се грижи за тях, което е съвсем естествено, ако „любимият ученик“ му е шурей.
Според някои значително по-късни предания майката на Исус умира в изгнание в Ефес, където е написано и Четвърто евангелие. Няма обаче сведения, че „любимият ученик“ се е грижил за нея до края на живота й. Според д-р Шонфийлд Четвърто евангелие едва ли е писано в Ефес, там то само е преработено, допълнено и редактирано от някой презвитер грък, който го е пречупил през собствените си възгледи.
Ако „любимият ученик“ не е отишъл в Ефес, какво е станало с него? В случай че той и Лазар са един и същи човек, лесно ще отговорим на този въпрос, понеже съдбата на Лазар е отразена подробно в множество предания, според които, както и според някои ранни църковници, той заедно с Мария Магдалина, Марта, Йосиф Ариматейски и неколцина други заминава с кораб за Марсилия*. Там св. Филип обявява Йосиф за светец и го праща в Англия, в Гластънбъри, където той построява християнски храм. Според преданията обаче Лазар и Мария Магдалина остават в Галия: Магдалина умира в Екс ан Прованс или Сен Бом, а Лазар — в Марсилия, където основава първата епархия. Друг от спътниците им — св. Максимин, основава първата епархия в Нарбон.
[Най-разпространеното предание е преразказано през 1270 г. от Яков Ворагински в неговата книга „Животът на св. Мария Магдалина“ и по-точно в главата „Златната легенда“. Преданието се появява за пръв път в писмена форма в „Животът на Мария Магдалина“ от Рабанус (776–856) — архиепископ на Майнц. За пръв път се споменава, че Йосиф Ариматейски е отишъл в Британия, в „Гластънбъри през древността“ от Уилям Малмсбърийски. Мнозина са на мнение, че епизодът е добавен по-късно в творбата на Уилям Малмсбърийски.]
Ако Лазар и „любимият ученик“ наистина са един и същи човек, вече знаем защо и двамата изчезват. Лазар отива в Марсилия заедно със сестра си, която според легендата пренася и Свещения Граал, или „царската кръв“. А както личи от последната глава на Четвърто евангелие, бягството и животът в изгнание са подготвени не от друг, а от самия Исус и неговият „любим ученик“.
Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
